Лий Чайлд - По трудния начин

Наведе се и протегна ръка.

С върховете на пръстите повдигна горния край на джоба, за да отвори малък тунел. После изпъна ръка с дланта надолу и полека плъзна показалеца и средния пръст в джоба на мъжа. Скръсти ги като ножица, все едно правеше знак против уроки. Показалецът му хлътна под парите. Средният му пръст мина над ръба, където бяха сгънати. Като щипци. Приложи лек натиск. Притисна парите с възглавничката на средния пръст към нокътя на показалеца. Дръпна едва доловимо, за да освободи повърхностното напрежение между хартията на парите и плата на джоба. И започна бавното, гладко изтегляне.

Тогава китката му се счупи.

Две гигантски ръце я хванаха и строшиха като изсъхнала клонка. С едно внезапно, разтърсващо движение. Светкавично. Отначало не почувства нищо. После болката го заля като цунами. Но тогава вече беше твърде късно да изкрещи. Една от гигантските ръце вече беше притисната към устата му. Все едно някой го беше ударил в лицето с бейзболна ръкавица.

— Имам три въпроса — каза тихо едрият мъж. — Ако ми кажеш истината, ще те пусна. Ако ме излъжеш, ще ти счупя и другата китка. Разбрахме ли се?

Едрият мъж почти не беше помръднал. Само ръцете му се бяха раздвижили — веднъж, два пъти, три пъти. Бързо, ефикасно и смъртоносно. Дори не се беше задъхал. От своя страна човекът с качулката изобщо не можеше да диша. Той отчаяно кимна.

— Добре, ето първия въпрос. Какво точно правиш?

Мъжът махна голямата си ръка от устата му, за да му позволи да отговори.

— Парите ти — отвърна човекът с качулката.

Гласът му беше задавен от болката и паниката.

— Не ти е за пръв път — констатира едрият мъж.

Очите му бяха полузатворени, сини и безизразни. Сякаш го хипнотизираха. Мъжът с качулката не беше в състояние да излъже.

— Викам му „сутрешна проверка“ — отвърна той. — Понякога намирам по двама-трима като теб.

— Не точно като мен — отбеляза мъжът.

— Не.

— Този път сбърка.

— Съжалявам.

— Втори въпрос. Сам ли си?

— Да.

— Трети въпрос. Искаш ли да си ходиш?

— Да.

— Тръгвай си. Бавно и естествено. На север. Завий надясно по „Принс“. Не тичай. Не се обръщай. Просто изчезни. Веднага.

Грегъри зави наляво от Хъдсън Стрийт, пое по Хаустън Стрийт и спря на светофара в края на Седмо Авеню. Осем минути преди уговорения час беше на една пресечка и половина от пожарникарския кран. Трябваше първо да паркира до бордюра, преди да излезе на Шесто Авеню. Искаше да е точен до секунда.

Пулсът на Ричър бързо се върна към нормалната си стойност. Той натика парите по-дълбоко в джоба си и отново пъхна ръце зад тила. Главата му се отпусна встрани, а очите му се притвориха. Не видя никого край червената врата. Не беше видял никой, който дори да я поглежда.

Мъжът с качулката подхвана счупената си китка и стигна до Принс Стрийт. Там се отказа да върви бавно и се затича на изток. Успя да измине две пресечки, после спря и повърна в канавката. Остана наведен известно време, задъхан от усилието, подпрял здравата си ръка на коляното и пъхнал счупената в джоба на фланелата, все едно беше бинтована.

Ричър не носеше часовник, но знаеше, че когато видя Грегъри, беше между седем и девет минути след седем часа. Под Хаустън Стрийт разстоянията между пресечките от север на юг стават дълги. Значи му трябваха осем-девет минути, за да дойде пеш от пожарния кран на Шесто Авеню. Така че Грегъри беше дошъл точно навреме. Излезе на Спринг Стрийт от запад. Крачеше енергично. Ръката му беше пъхната в джоба на сакото. Спря на тротоара пред червената врата, завъртя се с военна прецизност и изкачи трите стъпала — леко, без усилие, на пръсти. После ръката му изскочи от джоба и Ричър видя метален проблясък и черна пластмаса. Видя как Грегъри повдигна капака на пощенската кутия с лявата си ръка и натика ключовете вътре с дясната. Видя го как пусна капака, обърна се и си тръгна. Видя го как зави наляво по Уест Бродуей. Грегъри не се обърна. Просто продължи да крачи, като съвестно играеше ролята си и се опитваше да запази живота на Кейт Лейн.

Ричър не откъсваше очи от червената врата. Чакаше. Предполагаше, че ще чака три минути. Пет милиона долара са много пари. Ще има определен елемент на нетърпение. Веднага щом единият от тях потвърди, че Грегъри се е отдалечил на безопасно разстояние, другият щеше да отвори вратата. Щяха да пресметнат, че една дълга отсечка между две улици плюс една пешеходна пътека са достатъчно безопасно разстояние. Значи веднага щом Грегъри пресече на юг от „Брум“, първият щеше да се обади на втория.