Лий Чайлд - По трудния начин

— Затворено е — каза тя през тесния процеп.

— Инспекция по хигиената — каза Ричър.

— Не ми приличаш на инспектор — отвърна жената.

И беше права. Ричър току-що се беше преструвал успешно на бездомник. Наистина не приличаше на бюрократ от градската управа. Така че той кимна към Грегъри и безупречния му сив костюм.

— Той работи в кметството — обясни Ричър. — Аз го придружавам.

— Съвсем скоро минава инспекция — каза тя.

— Става дума за съседната сграда — каза Ричър.

— Какво за нея?

Ричър хвърли поглед зад жената.

Сладкарски магазин, пълен с луксозни шоколадови изделия, от които никой няма действителна нужда. Това означава несигурна база от клиенти. Което пък означава несигурен собственик.

— Плъхове — каза той. — Аз изтребвам вредители. Докладваха ни, че има плъхове.

Жената замълча.

— Имате ли ключ за портата на алеята? — попита Грегъри.

Жената кимна.

— Да, но можете да минете и през задния вход на моя магазин. Ще стане по-бързо.

Тя свали веригата от вратата и ги поведе през магазина. Въздухът беше наситен с миризма на какао. Предната част на помещението беше за клиентите, а в дъното имаше сладкарска работилница. Фурни, които току-що бяха включени. Десетки лъскави подноси. Мляко, масло, захар. Метални съдове, пълни с разтопен шоколад. Стоманени плотове. В края на един къс коридор, облицован с плочки, се виждаше и задната врата. Жената ги пусна през нея и Ричър и Грегъри се озоваха на тухлена алея, горе-долу толкова широка, колкото през нея да минават товарни каруци — единственото превозно средство през 1900 г., когато е била построена. Алеята минаваше от изток на запад в продължение на цяла пресечка. Единият изход беше на Томпсън Стрийт, където имаше порта, а в другия край алеята правеше остър завой и свършваше с портата на Спринт Стрийт, която вече бяха разгледали. Указаната сграда изглеждаше също толкова зле от задната страна, колкото и отпред. Може би дори по-зле. Имаше по-малко графити, но беше по-съсипана. Тухлите бяха повредени от разтопен лед, а под водоливниците беше пораснал мъх.

На нивото на улицата имаше един прозорец. И една врата.

Задният вход беше боядисан в същото убито червено като входа на фасадата, но изглеждаше още по-западнал. Вратата беше от дърво, подсилена със стоманен лист и явно боядисвана за последен път от някой редник, който си беше търсил работа след войната в Корея. Или след Втората световна война. Или след Първата световна. Но имаше по-нова ключалка — солидно стоманено резе. Дръжката на вратата беше старомодна медна топка, ожулена и почерняла от времето. Беше невъзможно да се определи дали някой я е пипал през последния час. Ричър я хвана и я завъртя. Топката поддаде на няколко милиметра, после стоманеният език на резето я спря.

Нямаше как да се влезе оттук.

Ричър се обърна и се върна в кухнята на сладкарския магазин. Жената изстискваше разтопен шоколад от една тежка ленена торба със сребърен накрайник, като оформяше по една топка на всеки пет сантиметра от повърхността на широка тава.

— Искаш ли да си близнеш малко? — попита го тя, когато забеляза, че я гледа.

— Виждала ли си някого пред съседната врата? — попита той в отговор.

— Не, никого.

— Дори само да минава през нея?

— Никога — отвърна жената. — Сградата е изоставена.

— А ти по цял ден си тук?

— От седем и половина сутринта. Първо включвам фурните и ги спирам чак в десет вечерта. После почиствам, така че излизам чак в единайсет и половина. Работя по шестнайсет часа. И никога не закъснявам.

— Без почивен ден?

— Малък бизнес. Никога не почиваме.

— Не ти е лесно.

— На теб също.

— На мен ли?

— В този град има много плъхове.

Ричър кимна.

— Кой е собственикът на съседната сграда?

— Не знаеш ли? — попита жената. — Нали работиш в градската управа?

— Ще стане по-бързо — обясни Ричър. — В архива е голяма бъркотия.

— Нямам представа — каза жената.

— Добре — каза Ричър. — Приятен ден.

— Провери разрешителните за строеж на прозорците отпред. На тях са написани сума ти телефонни номера. Сигурно го има и собственика. Трябваше да видиш за каква бюрокрация ставаше дума, когато отварях магазина.

— Благодаря — отвърна Ричър.

— Искаш ли един шоколадов бонбон?

— На работа съм — каза Ричър.

Двамата с Грегъри излязоха от магазина, завиха надясно и спряха пред прозорците на указаната сграда. Бяха закрити с тъмни завеси. На стъклата бяха залепени десетина разрешителни за строеж. Стъклата бяха покрити с мръсотия, а разрешителните бяха изсъхнали и пожълтели. Срокът на всичките беше изтекъл отдавна. Но на тях продължаваха да се четат телефонните номера, написани на ръка с черен маркер — по един номер за всеки от участниците в изоставения строителен проект. Архитект, строителна фирма, собственик. Грегъри не си ги записа. Извади малкия си сребърен телефон и ги снима. После отново го използва, този път по основното му предназначение — да се обади в Дакота Билдинг.