Лий Чайлд - По трудния начин

Часовникът на нощното шкафче на Джейд показваше точно единайсет и трийсет и три, когато тя се събуди плувнала в пот, неспокойна и изтормозена от часовата разлика. Поседя малко в леглото, замаяна и притихнала. После спусна крачета на пода. Бавно прекоси стаята и дръпна завесата. Навън беше тъмно. А тя можеше да излиза, когато е тъмно. Тейлър беше казал така. Значи сега можеше да отиде до хамбарите и най-сетне да открие животните, защото беше сигурна, че са там.

Точно в единайсет и трийсет и четири Ричър си взе карабината G–36 от мястото под прозореца на салона, където я беше оставил, и се приготви да тръгне обратно по пътя, с което щеше да спести време. Осем километра, равна местност, без възвишения, с прилична скорост. Предположи, че ще са му нужни около седемдесет и пет минути. Беше уморен, но доволен от себе си. Беше изкарал от строя три пръста, които натискаха спусъци, като по този начин беше намалил противниковите сили до около петдесет и седем процента от първоначалния им капацитет, беше изравнил шансовете на по-привлекателното съотношение от четири на четири и беше получил полезна информация. Вродената лоялност на Грум го беше накарала да излъже за хотела на Лейн, значи най-вероятно беше излъгал и за момента на планираната атака. „Вдругиден призори“ със сигурност представляваше тромаво и прибързано прикриване на истината: „утре призори“. Но сигурно не беше излъгал за списъка с покупките. Очилата за нощно виждане бяха просто задължителни за разузнаване по тъмно, а автоматите МР5К бяха точно това, което човек като Лейн щеше да избере за бърза атака. Леки, точни, надеждни, познати и лесно достъпни.

Предупреждението е половината от защитата, каза си Ричър. Не е зле за една вечер работа.

Той вървеше по пътя, в походката му се долавяше енергия, а на лицето му беше изписана мрачна усмивка.

Сам в тъмното. Неуязвим.

Това чувство се запази точно час и четвърт. И изчезна веднага след като той извървя алеята пред Грейндж Фарм и видя тъмния притихнал силует на къщата пред себе си. Беше извикал паролата поне шест пъти. Отначало тихо, а после все по-силно.

„Канарчета, канарчета, канарчета.“

„Канарчета, канарчета, канарчета.“

Но никой не беше отговорил.

Ричър несъзнателно вдигна карабината в ръцете си до положение за стрелба. Притисна приклада към дясното си рамо, свали предпазителя, постави десния си показалец на спусъка и насочи дулото на един-два градуса под хоризонтала. Дългите години обучение бяха абсорбирани от тялото му на клетъчно ниво, докато се превърнат в част от ДНК-то му. Инструкторите хиляди пъти бяха крещели в лицето му: „Няма смисъл изобщо да носиш оръжие, ако не е готово за незабавно използване!“

Ричър застана абсолютно неподвижно. Напрегна слух. Не чу нищо. Обърна главата си наляво. Заслуша се. Нищо. Обърна главата си надясно. Нищо.

Опита още веднъж с паролата, като този път почти я прошепна: „Канарчета.“

Отговор нямаше.

Лейн, помисли си той.

Не беше изненадан. Изненадата беше за аматьорите, а Ричър беше професионалист. Не беше и разтревожен. Преди много време беше разбрал, че единственият начин да овладееш страха и паниката е да се концентрираш върху конкретната задача. Така че той не изгуби време да мисли за Лорън Полинг или Кейт Лейн. Или за Джаксън и Тейлър. Или за Джейд. Не изгуби никакво време. Просто се върна назад и наляво. Като програмиран. Като машина. Движеше се тихо. Отдалечаваше се от къщата. Правеше от себе си по-малка мишена, като същевременно подобряваше зрителния си ъгъл. Провери прозорците. Всички бяха тъмни. Само от кухнята се процеждаше бледочервеникаво сияние. Жаравата от огъня. Предната врата беше затворена. До нея се виждаха смътните очертания на миникупъра, студени и сиви в мрака. Изглеждаше странно. Колата беше наведена напред, сякаш беше паднала на колене.

Ричър бавно се промъкна към нея в мрака. Приклекна откъм страната на шофьора до предната броня и протегна ръка към гумата. Гумата я нямаше. Вместо нея напипа само разкъсан каучук и жица. И парчета пластмаса от разбитата подложка на джантата. Нищо повече. Той тихо заобиколи малкия преден капак на колата до другата страна. Същото положение. Колелото се подпираше на земята само с джантата си.

Колата беше с предно предаване, значи беше напълно осакатена. И двете гуми. Едната не им беше достатъчна. Все пак имаше резервна гума. Затова се беше наложило да стрелят два пъти с автоматите. Да рискуват двойно повече да привлекат внимание. Макар че според опита на Ричър сериите от три изстрела с автомат МР5 звучаха по-невинно от единичен изстрел с такова оръжие. Човек не може да обърка звука от изстрел. Той се отличава. Има ясно начало и край. Докато един автомат МР5 е настроен да изстрелва 900 куршума в минута. По петнайсет на всяка секунда. Значи серия от три изстрела продължаваше една пета от секундата. А това не беше отличителен звук. Беше съвсем различен. Като кратко размазано бръмчене. Като шума от далечен мотоциклет, който чака на светофар.