Лий Чайлд - По трудния начин

— Знам, че ще се върне — каза Лейн. — Разчитам на това. Според теб защо не го подгонихме? В най-лошия случай ще отиде осем километра на изток, няма да намери нищо и ще се върне. Това ще му отнеме четири часа. Дотогава ти ще си мъртъв. Може да го сложим на твоето място. Така ще гледа как детето умира, после и мис Полинг, а накрая ще убия и него. Бавно.

— Ти си ненормален. Трябва да се лекуваш.

— Не мисля така — отвърна Лейн.

— Той ще хване някоя кола на стоп.

— Посред нощ? С карабина в ръка? Не ми се вярва.

— Ти си ненормален — повтори Джаксън. — Съвсем си откачил.

— Ядосан съм — поправи го Лейн. — И според мен имам право.

Перес излезе, за да намери кухнята.

Ричър тичешком премина по втория завой на алеята. После забави крачка.

Накрая спря.

Изключи фенерчето и затвори очи. Застана неподвижно в тъмното, задиша дълбоко и се съсредоточи върху онова, което току-що беше видял.

Алеята завиваше два пъти без видима причина. Нито практическа, нито естетическа. Завиваше първо наляво, а после надясно, но с някаква друга цел. Преди той беше предположил, че така алеята заобикаля някакви мочурливи места. И току-що беше видял, че е прав. Земята покрай двата завоя наистина беше мека и влажна. Имаше кал, въпреки че не беше валяло от няколко дни.

И в калта се виждаха следи от гуми.

Три вида.

На първо място, следите от гумите на стария ландроувър на Тони Джаксън. Пикапът на фермата. Квадратни отпечатъци от зимни гуми. Груби и износени. Следите на ландроувъра покриваха всичко наоколо. По-стари и вече неясни, нови, по-наскоро отпечатани. Навсякъде. Като фонов шум.

На второ място бяха следите от гумите на миникупъра. Съвсем различни на вид. Тесни, ясно отпечатани, нови, агресивни следи от грайфери, проектирани да се държат за асфалта при остри завои. Само едни следи. Ричър беше дошъл с колата предишния ден — широк завой на втора скорост, малка кола, която се движи бавно, за да не представлява заплаха. Той беше направил двата завоя и беше паркирал колата пред къщата. И я беше оставил. Тя все още беше там. Не беше мърдала от мястото си. Той не я беше карал повече. Вероятно никой нямаше да я подкара. Щяха да извикат паяк от пътна помощ, за да я вдигне.

Ето защо имаше само едни следи от миникупъра.

Третите следи също бяха единствени. Едно минаване, в едната посока. По-широки гуми. Голяма, тежка кола, която оставяше нови и ясно отпечатани следи. От гуми, каквито се слагат на престижните марки коли с двойно предаване.

Гуми, каквито се слагат на тойота ландкрузър под наем.

Един комплект следи.

В едната посока.

Тойотата беше много стабилна кола извън пътя. Ричър знаеше това. Беше една от най-добрите в света. Но все пак беше немислимо да е влязла във фермата през полето. Не беше възможно. Фермата беше обградена с ровове, широки три метра и дълбоки два. Със стръмни склонове. През тях не можеше да мине дори бронетранспортьор. Дори армейски джип. Дори танк. Рововете на Грейндж Фарм бяха достатъчни, за да спрат танкова атака. Така че тойотата не беше дошла през полето. Беше минала по малкото мостче и се беше изкачила по алеята. Нямаше друг начин.

И не беше излизала след това.

Един комплект следи.

В едната посока.

Лейн все още е вътре.

Лейн отново фрасна Джаксън по главата с фенерчето. Стъклото на фенерчето се счупи, а Джаксън отново се свлече на пода.

— Дайте ми друго фенерче — каза Лейн. — Това май се повреди.

Адисън се усмихна и извади ново фенерче от една кутия. Лорън Полинг гледаше в краката си. Устата й беше залепена със скоч, а ръцете й бяха завързани зад гърба. Вратата беше затворена. Но всеки момент щеше да се отвори. През нея щеше да влезе или Перес, или Ричър. Или лоша новина, или добра.

Нека да бъде Ричър, помисли си тя. Буболечки на предното стъкло и никакви скрупули. Дано да е Ричър!

Лейн взе новото фенерче от Адисън и пристъпи към Кейт. Застана много близо до нея, така че лицата им бяха едно до друго. На десетина сантиметра. Бяха почти еднакви на ръст. Той включи лъча на фенерчето и го вдигна под брадичката й. Директната светлина превърна изящното й лице в призрачна маска.

— „Докато смъртта ни раздели“ — каза той. — Фраза, която възприемам съвсем буквално.

Кейт извърна глава. Изпод лепенката на устата й се отрони стон. Лейн сграбчи брадичката й със свободната си ръка и обърна главата й обратно към себе си.

— „Да не пожелаваш други“ — каза той. — Фраза, която също приех насериозно. Съжалявам, че ти не си го направила.