Лий Чайлд - По трудния начин

Кейт затвори очи.

Ричър продължи на юг. Стигна до края на алеята, мина по моста и тръгна на изток по пътя, като се отдалечаваше от фермата със светнато фенерче. В случай че го наблюдаваха. Беше по-добре да ги заблуди, че си тръгва. Защото човешкият ум обича причинно-следствените връзки. Когато уредът за нощно виждане покаже как малката призрачна фигурка върви на юг, на юг, а после на изток, на изток и пак на изток, човешкият ум е изправен пред непреодолимото изкушение да приеме, че фигурката ще върви на изток чак до края на света. Няма го, казва умът. Тръгна си. И после умът съвсем забравя за него. Знаеш къде е отишъл. И няма да го видиш, когато се върне, защото вече ще си спрял да го наблюдаваш.

Ричър продължи още двеста метра на изток и изключи фенерчето. Повървя още двеста метра на изток в тъмното. После спря. Завъртя се на деветдесет градуса и тръгна на север, прескочи банкета и се плъзна по склона на рова. Прегази през гъстата черна кал на дъното и се изкачи по отсрещната стена, като държеше карабината високо вдигната във въздуха с едната си ръка. После се затича бързо, право на север, като разтегна крачките си дотолкова, че всеки път да стъпва на най-високата част на изораната бразда.

След две минути вече беше навлязъл на четиристотин метра, на една линия с хамбарите, на триста метра от тях в източна посока и се беше задъхал. Спря откъм подветрената страна на една горичка, за да си поеме дъх. Премести предпазителя на положение за единични изстрели. После отново подпря приклада на рамото си и тръгна напред. На запад. Право към хамбарите.

Ричър, сам в тъмното. Въоръжен и опасен. Връщаше се.

Едуард Лейн все още стоеше лице в лице с Кейт.

— Предполагам, че спиш с него от години — каза той.

Кейт не отговори.

— Надявам се, че сте използвали презервативи — продължи той. — От човек като него можеш да пипнеш някоя болест.

После се усмихна. Хрумнало му беше нещо друго. Нещо, което му се струваше смешно.

— Или да забременееш.

В ужасените й очи проблесна нещо.

Той спря.

— Какво? Какво ми казваш?

Тя поклати глава.

— Ти си бременна — каза Лейн. — Бременна си, нали? Естествено, че си бременна. Сигурен съм. Изглеждаш различно.

Той постави длан на корема й. Тя се отдръпна и се притисна в колоната, за която беше завързана. Лейн пристъпи половин крачка напред.

— Това е невероятно — каза той. — Ще умреш с детето на друг мъж в корема си.

После той се завъртя. Спря и отново се обърна към нея. Поклати глава.

— Не мога да го позволя — заяви той. — Не е редно. Първо ще трябва да направим аборт. Трябваше да кажа на Перес да намери някоя закачалка. Но не му казах. Сега ще трябва да намерим друго. Не може да няма нещо подходящо. Все пак сме във ферма, нали така?

Кейт затвори очи.

— И бездруго после ще умреш — добави Лейн, сякаш това бе най-разумното обяснение на света.

Ричър знаеше, че са в някой от хамбарите. Къде иначе? Нямаше съмнение, че са там. Къде иначе можеха да скрият джипа си? Знаеше, че хамбарите са общо осем. Беше ги виждал през деня, в далечината, като неясни силуети. Три от тях бяха наредени около отъпкан селскостопански двор, а другите два бяха отделно. Всички бяха с големи врати, до които водеха коловози. Явно вътре държаха багера, тракторите, фургоните, балиращите устройства и другите селскостопански машини. Сега, в тъмното, пръстта под краката му беше суха и прашна, твърда като камък. По нея нямаше следи. Нямаше смисъл да рискува да светва с фенерчето.

И така, в кой хамбар?

Ричър започна с най-близкия, като се надяваше да му излезе късметът. Но не му излезе късметът. Най-близкият хамбар беше един от двата, които бяха отделно от останалите. Широка дървена сграда, построена от дъски, изгнили от времето. Пялата конструкция стоеше малко накриво заради последните двеста години безмилостни ветрове. Стоеше като наведена на запад. Ричър постави ухо на цепнатината между две дъски и напрегна слух. Не чу нищо вътре. Долепи око до цепнатината и не видя нищо. Само мрак.

Усещаше се миризма на студен въздух, мокра пръст и старо зебло.

Той измина петдесет метра до втория хамбар, като се надяваше да му излезе късметът. Но не му излезе късметът. Във втория хамбар беше също толкова тъмно и тихо, колкото и в първия. Вътре беше влажно и студено и нищо не помръдваше. Усещаше се остра миризма на нитрати. Стари торове. Той продължи в мрака, бавно и предпазливо, към трите хамбара около двора. Бяха на сто метра оттам. Ричър измина една четвърт от разстоянието.