Лий Чайлд - По трудния начин

И двамата бяхте прави, помисли си Ричър.

После продължи към хамбарите.

Ричър спря до източния хамбар и направи преглед на оръжията си. Остави карабината G–36. Тя стреляше само с единични изстрели или серии по три изстрела и изстрелваше тройките твърде бавно. Прекалено много приличаше на звука от обикновен автомат по телевизията или на кино. Посред нощ щеше да направи твърде голямо впечатление. Беше възможно дулото да е изкривено. Не се виждаше с просто око, но Ричър беше ударил Перес толкова силно, че не беше изключено да е причинил някаква малка повреда. Така че той остави карабината на земята до стената на хамбара и извади пълнителя от оръжието на Перес. В него бяха останали девет патрона. Двайсет и един бяха изстреляни. Значи седем серии по три. Перес явно бе определен за стрелец изпълнител. Това означаваше, че пълнителят на Адисън все още трябваше да е пълен. Така и се оказа. Трийсет патрона. Дебелите им месингови основи мътно проблясваха в тъмното. Ричър постави пълнителя в автомата на Адисън. Доказано пълен пълнител в доказано работещо оръжие. Разумен ход от страна на човек, възнамеряващ да оживее през следващите пет минути.

Ричър остави оръжието на Адисън и пълнителя на Перес върху захвърлената карабината. Завъртя раменете и главата си, за да ги отпусне. Пое си въздух.

Време е да започваме.

Той седна на земята с гръб към вратата, която все още беше открехната. Събра нещата, които беше донесъл от къщата. Една подпалка от коша до камината. Три ластичета от буркана на бюрото. И едно огледало с дръжка от черупка на костенурка от нощната масичка на Сюзан Джаксън.

Пръчката беше права, от ясеново дърво, дълга четирийсет сантиметра и дебела колкото детска ръчичка — отрязана така, че да минава през решетката на камината. Ластичетата бяха здрави, но къси. От онези, с които пощальоните стягат писмата на пачка. Огледалото сигурно беше антика. Беше кръгло, с права дръжка, като миниатюрна ракета за тенис.

Ричър закрепи дръжката на огледалото към пръчката с помощта на ластиците. После легна по корем и внимателно протегна пръчката напред. Към тесния процеп на отворената врата. С лявата ръка. Завъртя пръчката под наклон и намести насам-натам, докато не видя идеално отражение на това, което се случваше вътре.

Ричър, с огледало с дръжка.

В огледалото се видя, че хамбарът е останал толкова прав и стабилен, защото от вътрешната страна имаше вертикални колони, които поддържаха покрива и подсилваха градежа. Представляваха квадратни дървени талпи с ширина трийсет сантиметра, вкопани в бетона. Бяха общо дванайсет. За пет от тях бяха завързани хора. От ляво на дясно в огледалото се виждаха Тейлър, Джаксън, Полинг, Кейт и накрая Джейд. Ръцете им бяха издърпани назад и китките им бяха завързани зад колоните. Глезените им също бяха завързани. Устата им беше залепена със скоч. На всички освен на Джаксън. Неговата уста не беше залепена със скоч. Но беше разбита до кръв. И над двете му вежди имаше дълбоки рани. Той не стоеше прав. Беше се свлякъл в основата на колоната и изглеждаше почти в безсъзнание.

Раненият по-рано се оказа Тейлър. Десният ръкав на ризата му беше разкъсан и подгизнал от кръв. Полинг, изглежда, не беше ранена. Очите й гледаха диво над сребристата лепенка, а косата й беше разбъркана, но се държеше. Кейт беше пребледняла като платно и стоеше със затворени очи. Джейд се беше свлякла в основата на колоната, неподвижно клекнала на пети. Главата й беше отпусната на коленете, сигурно беше припаднала.

Тойотата беше вкарана на заден ход в хамбара и паркирана плътно до отсрещната стена. Фаровете бяха включени на дълги, светлината им прорязваше сградата по дължина и хвърляше дванайсет остри сенки от дървените колони.

Грегъри беше провесил автомата си на гърба и се бореше с някаква голяма плоскост. Може би стара врата. Или маса без крака. Влачеше я през хамбара, като я държеше с две ръце в долния ляв ъгъл и горния десен ъгъл.

Лейн стоеше напълно неподвижно по средата на хамбара, стиснал автомата си с две ръце — с дясната при спусъка, а с лявата при дулото. Показалецът му беше на спусъка, а и десетте му кокалчета бяха побелели. Стоеше с лице към вратата, малко встрани от тойотата. Ксеноновите й фарове осветяваха лицето му като някакъв гротесков барелеф. Различни хора бяха казали за него, че е на границата на психическото разстройство. Според Ричър той отдавна беше преминал тази граница.