Лий Чайлд - Един изстрел

В стаята цареше гробно мълчание.

— Така че един ден излязъл сам — каза Ричър. — В Кувейт Сити. Заел позиция и зачакал. И убил четирима души, докато излизали от някакъв жилищен блок.

Хелън Родин го гледаше с ням ужас.

— Стрелял от обществен гараж — продължи Ричър. — От втория етаж. Намирал се точно срещу входа на сградата. Жертвите, както се оказало, били американски подофицери. В градски отпуск, затова били с цивилни дрехи.

Роузмари Бар клатеше глава.

— Това не може да е истина — каза тя. — Просто не го вярвам. Той не би направил такова нещо. А дори и да го беше направил, нали щеше да иде в затвора? Вместо това накрая се уволни с почести. Веднага след войната в Залива. Получи и медал за участие в бойни действия. Така че няма как да го е направил. Просто не е истина.

— Затова именно съм дошъл — каза Ричър. — Защото тогава възникна сериозен проблем. Да си припомним последователността на събитията. Имахме четири трупа и започнахме разследването от тях. Накрая аз стигнах до брат ви. Но следата, която ме отведе до него, беше доста заплетена. С всякакви извивки и криволици, по които често стигахме в задънена улица. Докато при една такава извивка открихме нещо за четиримата убити. Нещо, което никак не ни зарадва. Понеже въпросните четирима се бяха занимавали с неща, с които не е било редно да се занимават.

— Какви неща? — запита Хелън Родин.

— Кувейт Сити е жестоко място. Гъмжи от богати араби. Там дори бедняците имат ролекс и карат ролс-ройс, и се къпят в мраморни бани със златни кранове. Повечето от местните богаташи се бяха евакуирали временно, докато отмине бурята. Като си бяха оставили всичко по домовете. Някои от тях дори не си бяха взели семействата. Съпругите и дъщерите им бяха там.

— Е, и?

— Нашите убити сержанти си бяха позволили неща, които отиват повече на завоевателна армия. Също като иракчаните преди тях. Може би наистина са се чувствали като завоеватели. Но за нас си бяха чисти престъпници. Насилници и крадци. Тъкмо това бяха вършили в онази жилищна сграда, преди Бар да ги очисти. Както и в много други сгради по-рано. В шкафчетата им в казармата намерихме достатъчно плячка, за да отворим местен клон на „Тифани“. Часовници, диаманти — всичко, което може да се носи. Също и бельо. Бяха събирали дамско бельо, сигурно за да броят по-лесно изнасилените съпруги и дъщери.

— И какво стана накрая?

— Проблемът бързо се политизира, което е неизбежно. Стигна до висшето командване. Войната в Залива беше замислена като голям успех, който да донесе слава на Американската армия. Всичко трябваше да е прекрасно, безкористно и стопроцентово чисто. Пък и кувейтците бяха наши съюзници и прочие. Така че накрая ни казаха да замажем онази история с четиримата убити. Да я покрием, все едно нищо не е било. Както и направихме. В резултат от което, за съжаление, и Джеймс Бар отърва кожата. Защото слухът за четиримата вече беше плъзнал и неговият адвокат щеше да го използва. Страхувахме се от изнудване, това е. Ако дадяхме Бар под съд, адвокатът му щеше да контрира, че той просто е изпълнил дълга си, като е наказал четирима престъпници. Че е защитил честта на пагона, макар и по груб и недотам законен начин. Като тайната за четиримата щеше окончателно да се разчуе. Така че се оказахме с вързани ръце. Нямахме печеливш ход.

— Може пък наистина Джеймс да е изпълнил дълга си — обади се Роузмари Бар. — Може през цялото време да е знаел какви ги вършат.

— Нищо не е знаел, госпожо. Много съжалявам, но не е имало как да знае. Тези типове изобщо не ги беше виждал преди. Нямаше представа кои са. Когато го залових, не каза нищо. Пък и отскоро го бяха пратили в Кувейт Сити. Не познаваше обстановката. Просто му се убивали хора. За удоволствие. Така поне ми призна, в личен разговор, преди всичко останало да излезе наяве.

В стаята отново настана мълчание.

— Така че ние потулихме историята и тихомълком го изведохме оттам — продължи Ричър. — Официалната версия беше, че ония четиримата са убити от засада от палестинци, което беше твърде правдоподобно за Кувейт Сити през 91-ва. Но в мен остана едно гадно усещане от тази история. Не че беше най-страшната, която съм виждал във войската, но не беше и най-приятната. Джеймс Бар отърва кожата, и то по една случайност, след като беше извършил четворно убийство. Затова, преди да си тръгне, аз наминах да го видя и го предупредих, че за да оправдае големия си късмет, от този момент нататък е длъжен да стане образцов гражданин и никога да не нарушава закона, докато е жив. Предупредих го, че ако дори само си помисли да извърши нещо нередно, ще го открия, където и да е, и ще му стъжня живота.