Лий Чайлд - Един изстрел

Хелън Родин натисна стопа.

— Защо? — запита тя. — Защо хем твърди, че не го е направил, хем иска да му доведат човек, който знае, че го е правил преди?

Ричър вдигна рамене и не каза нищо. Но по погледа на Хелън позна, че тя има отговор.

— Вие знаете нещо — каза. — Може би сам не съзнавате, че го знаете. Но положително имате някаква информация. Нещо, което той се надява да му помогне.

— Какво значение има? Човекът е в кома. Може никога да не се събуди.

— Има голямо значение. Ако се докаже, че е невинен, ще се отнасят по-добре с него.

— Нищо не знам.

— Сигурен ли сте? Да му е правена психиатрична експертиза?

— Изобщо не се стигна дотам.

— Да се е позовавал самият той на невменяемост?

— Не, по-скоро се гордееше с постижението си. Четирима убити с четири изстрела.

— Смятате ли, че е бил луд?

— Това са големи думи. Дали е лудост да застреляш четирима души за удоволствие? Безспорно. Но дали е бил доказано луд? Не, не беше.

— Вие положително знаете нещо, Ричър — каза Хелън Родин. — Сигурно е свряно някъде в гънките на паметта ви. Трябва просто да го изкарате оттам.

Известно време Ричър мълча.

— Вие всъщност виждали ли сте уликите? — запита накрая той.

— Виждала съм обобщения доклад.

— Колко е загазил?

— Ужасно. Няма съмнение, че той го е направил. Ние търсим смекчаващи обстоятелства, нищо повече. Става въпрос за душевното му състояние. Не мога да оставя един луд да бъде екзекутиран.

— Тогава изчакайте, докато дойде на себе си. Направете му изследвания.

— Изследванията няма да имат значение. Така или иначе, той никога няма да дойде напълно на себе си. Обвинението ще каже, че това е от удара по главата, получен при сбиването в затвора. Докато в момента на извършване на престъплението е бил напълно в ред.

— Баща ви справедлив човек ли е?

— Той живее, за да побеждава.

— И вие приличате на него, нали така?

Хелън не отговори веднага.

— Донякъде — каза тя.

Ричър си доизяде салатата. Известно време се мъчи да набоде последната орехова ядка на вилицата си, накрая се отказа и я хвана с пръсти.

— За какво си мислите? — попита Хелън.

— За една малка подробност — каза той. — Преди четиринайсет години случаят беше много труден за разрешаване, понеже нямаше почти никакви веществени следи, които да послужат за криминологична експертиза. Но той си призна. Докато днес уликите са железни, а той отрича.

— Какво ли означава това?

— Не знам.

— Помислете какво точно знаете — каза тя. — Моля ви. Сигурно знаете още нещо. Запитайте се защо се е сетил тъкмо за вас. Трябва да има причина.

Ричър не отговори. Хлапакът, който им беше сервирал, дойде да вдигне чиниите. Ричър посочи с пръст празната си чаша от кафе. Хлапакът направи още един тур до кухнята и се върна да му долее. Ричър вдигна чашата между двете си длани и помириса парата от кафето.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос? — попита Хелън Родин.

— Зависи колко личен.

— Защо сте толкова труден за откриване? Обикновено хора като нашия Франклин могат да издирят всекиго.

— Може вашият Франклин да не е чак толкова добър, колкото си мислите.

— Най-вероятно е дори по-добър, отколкото си мисля.

— Не всеки може да бъде открит.

— Така е. Но вие специално нямате вид на неоткриваем.

— Бил съм в системата — каза той. — И то през целия си живот. После един ден системата се закашля и ме изплю навън. И аз си казах: след като съм извън играта, нека съм вън докрай. Толкова вън, че да няма накъде повече. Вън от всичко. Бях им се ядосал нещо, та може би съм реагирал незряло. Но постепенно свикнах.

— Било е нещо като игра, така ли?

— По-скоро като пристрастяване — каза Ричър. — Пристрастих се към това да съм извън всичко.

Хлапакът донесе сметката. Хелън Родин плати. После прибра касетофона в куфарчето си и двамата с Ричър си тръгнаха заедно. Поеха право на север, покрай строежите в края на Първа улица. Тя отиваше към кантората си, а той — да си търси хотел.

Един човек на име Григор Лински ги проследи с поглед, докато се отдалечиха. Беше излегнат назад в седалката на кола, паркирана до бордюра пред ресторанта. Лински знаеше къде обядва тя, когато някой й прави компания.

Ричър отседна в един хотел в центъра на града. Казваше се „Метропол Палас“ и се намираше през две преки източно от Първа улица, успоредно на главната й търговска част. Плати в брой за една нощувка, като се регистрира с името Джими Рийс. Вече бе минал по веднъж всички президенти и вицепрезиденти на страната, та сега използваше имена на полузащитници от бейзболния отбор „Янкис“, и то от периодите му на упадък, за да не са много известни. Джими Рийс беше играл доста добре през 1930 г., но през 1931-ва, вече достигнал мимолетния си апогей, бе тръгнал надолу. През 1932-ра се бе прехвърлил в „Сейнт Луис“, но съвсем за кратко и в края на сезона си бе отишъл също така незабелязано, както се бе появил. Беше умрял на деветдесет и три годишна възраст в Калифорния, забравен от всички. И ето че отново бе възкръснал като наемател на единична стая с баня в „Метропол Палас“, за една нощувка с уговорка да освободи стаята най-късно до единайсет на следващата сутрин.