Лий Чайлд - Един изстрел

Някои от дървените навеси все още имаха надписи.

Смесен магазин „Макгинти“. Семена „Алънтаун“. „Паркър“ — селскостопански инвентар. Ричър измина цялата тристаметрова дължина на кея и ги огледа един по един. Всичко плачеше за ремонт. Който нямаше да закъснее. Един град, който си беше построил декоративно езерце с фонтан в средата на пешеходната зона, щеше да се погрижи и за крайбрежната улица. Това беше неизбежно. Целият град беше в строежи. Постепенно строителните машини щяха да слязат и на юг. Някой щеше да получи данъчни облекчения, за да отвори кафене. Или може би бар с оркестър. Три вечери в седмицата — от четвъртък до събота. И малко музейче, което да разказва историята на града.

Той се извърна да си ходи и едва не се сблъска с Хелън Родин.

— Не сте чак толкова неоткриваем — каза тя.

— Така изглежда — отвърна той.

— Всички туристи идват да видят доковете — каза тя. В ръцете си държеше кожено куфарче, каквито носят адвокатите. — Мога ли да ви поканя на обяд?

Тя го придружи обратно до благоустроената зона на север. Само след няколко разкопани преки градът се промени от стар, уморен и износен в обновен и ухаещ на прясна боя. Прашните витрини на семейните магазинчета с изложени пожълтели торби за прахосмукачки и рахитични маркучи за перални машини отстъпиха място на лъскави бутици с осветени от халогенни спотове рокли по за неколкостотин долара, кожени обувки, кафенета, в които се предлагаше капучино по четири долара, както и магазинчета за всякакви джунджурии, изработени от титан. След няколко подобни витрини Хелън Родин го въведе в някакъв ресторант. Беше от онзи вид заведения, които Ричър познаваше твърде добре и по възможност избягваше. Гладко белосани стени, нашарени тук-там с голи тухли; алуминиеви масички със струговани крака, столове от същия материал, смахнати салати от най-невероятни съставки. Налудничава смесица от стилове, материали, вкусове и епохи и всичко това с претенции за оригиналност.

Хелън Родин го заведе до една маса в най-отдалечения ъгъл. Веднага отнякъде се появи енергичен хлапак с две менюта. Хелън си поръча нещо с резени портокал, цели орехови ядки и синьо сирене. Плюс чаша билков чай. Ричър изобщо отказа да чете менюто и си поръча същото като нея, но вместо с чай, с кафе. Черно, без никакви добавки.

— Това е любимото ми ресторантче в този град — каза Хелън.

Той кимна. Вярваше й. Хелън изглеждаше като у дома си в такова заведение с дългата си права коса, черни дрехи и неподправено младежко излъчване. Докато той беше по-възрастен и идваше от друго време и място.

— Искам да ми обясните нещо — каза тя. После се наведе напред и отвори куфарчето. Измъкна отвътре стария касетофон. Положи го внимателно на масата. Натисна бутона и пусна записа. Ричър чу гласа на предишния адвокат на Джеймс Бар: „Нямаш полза да отричаш.“ И после Бар: „Доведете ми Джак Ричър.“

— Това вече ми го пускахте — каза той.

— Но защо ли го е казал? — запита тя.

— Това ли искате да ви обясня?

Тя кимна.

— Не мога — каза той.

— Логично погледнато, вие бихте били последният човек на земята, когото би желал да види — каза тя.

— Така е.

— Не вярвам да се е съмнявал как ще реагирате — каза тя. — Дори и след четиринайсет години.

— И аз мисля така. Поне му го казах достатъчно ясно.

— Тогава защо му е било да иска среща с вас?

Ричър не отговори. Порциите им пристигнаха и двамата започнаха да се хранят. Портокали, ядки, синьо сирене, всякакви зелени листа и кълнове плюс малинов винегрет. Не беше лошо. Пък и кафето си го биваше.

— Я ми пуснете целия запис — каза той.

Тя остави вилицата и натисна бутона за връщане на лентата. Задържа ръка върху бутоните — по един пръст на всеки бутон, като пианистка. Имаше дълги пръсти. Без пръстени. Добре оформени нокти с безцветен лак. Пусна записа и отново хвана вилицата. Няколко секунди, докато се нави водещата лента, нямаше никакъв звук. После се разнесе фонов шум, като от затвор. Ехо от далечно захлопване на метални врати. После човешко дишане. После отваряне на врата и глух шум от сядане на стол. Краката на стола не застъргаха по бетона. В затвора столовете са завинтени за пода. Адвокатът заговори пръв. Беше стар и отегчен. Не желаеше да се занимава точно с това. Знаеше, че Бар е виновен. Започна с разни баналности, колкото да подхване разговор. Постепенно се изнерви от мълчанието на Бар. После, вече видимо ядосан, каза: „За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.“ Настъпи дълга пауза, след която се чу гласът на Бар, развълнуван, близо до микрофона: „Не съм аз този, когото търсят.“ Каза го два пъти. Адвокатът не му вярваше, напомни му, че всички улики са против него, явно търсеше причината за неоспоримото. След това Бар поиска да му доведат Ричър, повтори го два пъти и адвокатът също два пъти го запита дали Ричър е лекар. Накрая Бар стана и си тръгна. Последният звук на записа беше от думкането му по вратата.