Лий Чайлд - Един изстрел

Рецепционистката затвори телефона.

— Моля, качете се — каза тя. — Мистър Родин е на третия етаж.

За мен е чест, помисли си Ричър. Рецепционистката написа името му на временен пропуск и го мушна в найлоново калъфче. Той го зашила за ризата си и тръгна към асансьора. Натисна бутона за третия етаж. Озова се в помещение с ниски тавани и разклонени вътрешни коридори, осветени с луминесцентни тръби. Точно пред себе си Ричър видя три еднакви врати от боядисан шперплат, и трите затворени, и малко встрани една двойна врата от полирано дърво, широко отворена. Зад двойната врата се виждаше бюро със секретарка. Поредният цербер. Беше значително по-млада от жената на партера, но със сигурност по-старша по длъжност.

— Мистър Ричър? — попита тя.

Той кимна, секретарката излезе иззад бюрото и го поведе по един коридор, от който започваха кабинетите с прозорци. На третата врата по коридора имаше табелка: А. А. Родин.

— Какво означава А. А.? — попита Ричър.

— Сигурна съм, че мистър Родин ще ви обясни сам, стига да иска — отвърна секретарката.

Тя почука на вратата и отвътре й отговори мек баритон. Жената отвори и се дръпна встрани, за да направи път на Ричър.

— Благодаря — каза Ричър.

— Моля, няма защо — отвърна тя.

Ричър влезе в кабинета. Родин вече бе станал прав зад бюрото си, замислено любезен, готов да посрещне своя непознат посетител. Ричър веднага го позна от репортажите по телевизията. Беше около петдесетгодишен, в сравнително добра форма, с късо подстригана побеляла коса. На живо изглеждаше по-дребен, отколкото пред камерите. Малко под метър и осемдесет и малко под деветдесет килограма. Със сини очи. Беше с летен костюм от студена вълна, тъмносин. Отдолу със синя риза и синя вратовръзка. Явно синьото му беше любим цвят. Беше избръснат и ухаеше на одеколон. Имаше вид на подреден и добре гледан мъж. За разлика от мен, каза си Ричър. Двамата трудно биха могли да се различават повече. Застанал срещу Родин, Ричър приличаше на раздърпан великан. Беше близо педя по-висок и с двайсетина килограма по-тежък. Косата му беше с пет сантиметра по-дълга от на Родин, а дрехите с около хиляда долара по-евтини.

— Мистър Ричър? — каза Родин.

Ричър кимна. Кабинетът беше обзаведен казионно и пестеливо, но беше чист и подреден. Вътре беше тихо и прохладно. От прозореца нямаше изглед в истинския смисъл на думата. Виждаха се плоските покриви на евтините магазини по главната улица, в дъното сградата на Държавната автомобилна инспекция, а зад нея — черната стъклена кула. В небето грееше бледо слънце. Зад бюрото, перпендикулярно на прозореца, беше стената с трофеите на Родин — дипломите му и рамкирани снимки с различни политици. Плюс изрезки от вестници, също рамкирани, в които се разказваше за седем осъдителни присъди по негови дела. На една от другите стени имаше снимка на русоляво момиче с четириъгълна шапчица и академична тога, гордо стиснало в ръка навита на руло диплома. Беше хубавичка. Ричър се загледа в нея може би секунда повече, отколкото беше прилично.

— Това е дъщеря ми — каза Родин. — Тя също е юрист.

— А, така ли? — каза Ричър.

— Неотдавна си откри собствена кантора в града.

Тонът му беше равен и безизразен. Не се разбираше дали се гордее с дъщеря си, или я осъжда за стореното.

— Сигурно ще се запознаете с нея — продължи Родин.

— Така ли? — изненада се Ричър. — Защо?

— Тя е защитник на Джеймс Бар.

— Дъщеря ви? Това етично ли е?

— Във всеки случай не е забранено. Може да не е разумно, но не е и неетично.

Той натърти думата разумно, сякаш се опитваше да й придаде няколко значения. Не е разумно да се защитава доказан престъпник; не е разумно една дъщеря да се изправи срещу баща си; не е разумно, който и да било да застава срещу А. А. Родин. Мистър Родин имаше вид на човек, с когото е по-добре да не се захващаш.

— Тя ви е включила във временния списък на свидетелите си — добави Родин.

— Защо?

— Защото смята, че разполагате с информация.

— А кой й е дал името ми?

— Не знам.

— Някой от Пентагона?

Родин вдигна рамене.

— Не съм сигурен. Все отнякъде го е взела. Вече ви издирват.

— Затова ли ме приехте?

Родин кимна.

— Именно. По принцип не насърчавам външни хора да влизат при мен.

— Служителките ви явно вземат присърце този ваш принцип — отбеляза Ричър.

— Надявам се да е така — каза Родин. — Моля, седнете.

Ричър седна на стола за посетители, а Родин зае мястото си зад бюрото. Прозорецът се падаше отляво на Родин и отдясно на Ричър. И на двамата слънцето не им блестеше в очите. Мебелировката беше подредена справедливо. За разлика от кабинетите на някои други окръжни прокурори, които Ричър бе виждал през живота си.