Лий Чайлд - Един изстрел

— Кафе? — предложи Родин.

— Да, благодаря — отвърна Ричър.

Родин натисна бутона и поръча кафе.

— Разбира се, бих желал да знам защо дойдохте най-напред при мен — започна той. — Искам да кажа, при обвинението, а не при защитата.

— Исках да чуя личното ви мнение — отвърна Ричър.

— По какъв въпрос?

— Доколко е издържан доказателственият ви материал срещу Джеймс Бар.

Родин не отговори веднага. Настъпи мълчание, през което на вратата се почука и секретарката влезе да сервира кафето. В ръцете си държеше сребърен поднос, отрупан с неща. Термос с дръжка, две чаши с чинийки, захарница, малка каничка със сметана, две сребърни лъжички. Чашите не бяха груби и керамични, каквито се полагаха на държавен служител, а от най-фин костен порцелан. Тоя Родин обича да си пие кафето както си му е редът, помисли си Ричър.

Секретарката положи внимателно подноса върху бюрото, точно по средата между госта и домакина.

— Благодаря — каза Ричър.

— Моля, няма защо — каза тя и си излезе.

— Заповядайте — каза Родин. — Моля, обслужвайте се.

Ричър натисна бутона върху капака на термоса и си наля чаша кафе, без да добавя сметана и захар. Кафето беше тъмно и гъсто и ухаеше приятно. Направено както си му е редът.

— Доказателственият материал срещу Джеймс Бар е железен — каза Родин. — На практика неопровержим.

— Свидетели? — запита Ричър.

— Няма — отвърна Родин. — Но какво от това? Понякога свидетелските показания са подвеждащи. Аз лично дори се радвам, че няма свидетели. Вместо това разполагаме с изключително качествени веществени доказателства. А науката, както се знае, не лъже. Нея трудно можеш да я подведеш.

— Изключителни, казвате…

— Пълен набор от неопровержими улики, които ни позволяват да възстановим с точност цялото престъпление.

— Колко неопровержими?

— Толкова, че няма накъде повече. Най-добрите, които някога съм виждал. Нямам никакво съмнение.

— Чувал съм и преди прокурори да го казват.

— Да, но сега случаят е различен, мистър Ричър. Аз по принцип съм много предпазлив човек. Никога не поемам дела за убийство, ако не съм сигурен, че ще ги спечеля.

— Водите ли си сметка?

Родин посочи стената зад гърба си.

— Седем спечелени от седем заведени. Сто процента.

— За колко време?

— За три години. Джеймс Бар ще ми е осмото поред. Заведено и спечелено. Ако излезе от комата.

— Ами ако излезе, но с умствени увреждания?

— Ако изобщо мозъкът му функционира, делото отива на съд. Защото извършеното от него не може да бъде простено.

— Е, добре — каза Ричър.

— Кое му е доброто?

— Казахте ми всичко, което исках да знам.

— Вие самият казахте, че имате информация. От армията.

— Засега смятам да я запазя за себе си.

— Били сте военен полицай, ако не греша?

— Тринайсет години — отвърна Ричър.

— И сте познавали Джеймс Бар?

— Бегло.

— Разкажете ми.

— Още не.

— Мистър Ричър, ако разполагате с оневиняваща информация или с каквито и да било допълнителни данни по случая, длъжен сте да ми ги съобщите.

— Нима?

— Аз, така или иначе, ще ги получа. Дъщеря ми ще ги представи по делото. Тя ще се стреми към извънсъдебно споразумение.

— Какво означава А. А.?

— Моля?

— Инициалите ви.

— Алексей Алексеевич. Родът ми е от Русия. Но сме тук отдавна. Още отпреди Октомврийската революция.

— Като същевременно не сте забравили семейните традиции.

— Както виждате…

— Как се обръщат към вас близките ви?

— На Алекс, разбира се.

Ричър стана от стола.

— Е, благодаря ви, че ме приехте, Алекс. Също и за кафето.

— Сега при дъщеря ми ли отивате?

— Има ли смисъл? Изглеждате ми доста самоуверен.

Родин се усмихна разбиращо.

— Процедурата е такава — каза той. — Аз съм служител на закона, а вие сте в списъка на свидетелите. Трябва да ви напомня, че сте длъжен да се явите пред защитата. Иначе би било неетично от моя страна.

— Къде се намира тя?

— В онази стъклена кула, която се вижда през прозореца.

— Е, добре — повтори Ричър. — Може и да се отбия.

— Все пак трябва да получа информацията, с която разполагате — настоя Родин.

Ричър поклати глава.

— Не — каза той. — Изобщо не ви трябва да я знаете.

Ричър върна временния си пропуск на жената на рецепцията и излезе на площада. Застанал на средата на пешеходната зона под студеното зимно слънце, той бавно се обърна на 360 градуса, за да огледа цялото пространство. Всички градове си приличат, като същевременно всеки град е уникален. И всеки си има свой цвят. Някои са сиви. Този беше кафеникав. Ричър си помисли, че тухлите на сградите са направени от местна глина, от което бяха придобили цвета на разорана нива. Дори облицовъчният камък беше изпъстрен с жълто-кафяви жилки, сякаш в него имаше желязна руда. Тук-там в градския пейзаж се открояваха червеникави петна, напомнящи стари плевници. Като цяло градът излъчваше топлина и уют — не беше точно оживен, но в никакъв случай западнал. И скоро щеше да започне да се съвзема от преживяната трагедия. Във въздуха се долавяше жизнена енергия, динамика и оптимизъм. Толкова много ново строителство. Целият град беше една строителна площадка, по дължината на главната улица голяма част от бордюрите бяха от още незасъхнал бетон. Градът планираше, градеше и се благоустрояваше. Във въздуха имаше надежда.