Лий Чайлд - Сигнал за опасност

Насочиха вниманието си към ограничаването на щетите. Беше ясно какво трябва да направят. Спряха където трябва по пътя и изразходваха достатъчно време в една крайпътна закусвалня на шосе 9. Докато стигнат до южната част на Манхатън, версията им беше напълно готова.

— Не беше кой знае колко сложно — каза първият. — Чакахме с часове, затова се забавихме толкова. Проблемът е, че в къщата останаха група войници, нещо като церемониална стража. Лошото е, че имаха карабини.

— Колко? — попита Хоби.

— Войници ли? Поне десетина. Може би петнайсет. Разхождаха се наоколо, така че беше трудно да ги преброим. Нещо като почетна стража.

— Тя тръгна с тях — каза другият. — Сигурно са я изпратили до къщата от гробищата, а после тя тръгна някъде с тях.

— Не ви ли мина през ум да ги последвате?

— Нямаше начин. Караха бавно и беше дълга колона коли. Като погребална процесия. Щяха да ни забележат веднага. Не бихме могли да се залепим в края на погребална процесия, нали?

— А какво стана със здравеняка от Кий Уест?

— Той си тръгна много рано. Оставихме го. Наблюдавахме мисис Джейкъб. Вече бяхме разбрали коя е тя. Остана последна, после тръгна с войниците.

— Какво направихте след това?

— Проверихме къщата — отговори първият. — Беше заключена, така че се отбихме в града и проверихме чия е собствеността. Всичко е записано в обществената библиотека. Имотът е регистриран на някой си Лион Гарбър. Попитахме библиотекарката какво знае, а тя само ни подхвърли местния вестник. На трета страница имаше репортаж за стареца. Току-що умрял от инфаркт. Вдовец, без други роднини, освен единствената му дъщеря, която е млада, но много добра финансова адвокатка в „Спенсър, Гътман, Рикър и Талбът“ на Уолстрийт. Живее на Бродуей.

Хоби кимна бавно и забарабани нервно с острието на куката по бюрото.

— И кой точно е този Лион Гарбър? Защо всичките тези войници са отишли на погребението му?

— Военна полиция — отговори единият.

Вторият кимна.

— Има три ордена за храброст и повече медали, отколкото можеш да преброиш. Служил е четирийсет години. Корея, Виетнам, къде ли не.

Хоби престана да барабани. Седеше неподвижно, а кръвта се оттегли от лицето му — кожата стана съвсем бяла, с изключение на грапавите розови белези от изгарянето, които блестяха отчетливо в полумрака.

— Военна полиция — повтори той.

След тези думи мълча дълго. Просто седеше, вторачен в пространството. След това вдигна нагоре куката и я завъртя пред очите си — бавно, за да могат светлите лъчи от щорите да очертаят контурите й. Трепереше и затова я улови с лявата си ръка, за да я задържи неподвижно.

— Военна полиция — каза още веднъж и се взря в куката.

След това премести погледа си върху двамата мъже на канапето.

— Излез — нареди на втория.

Той погледна за миг партньора си, излезе и затвори тихо вратата. Хоби избута стола си назад и се надигна. Заобиколи бюрото и застана съвсем неподвижно, точно зад гърба на другия, който седеше на канапето, без да смее да помръдне или да се обърне назад, за да погледне.

Яката на ризата му беше шестнайсети номер, което означаваше, че вратът му е с диаметър малко повече от дванайсет сантиметра, ако можеше да се допусне, че човешкият врат е повече или по-малко правилен цилиндър, допускане, което Хоби винаги правеше със задоволство. Куката му представляваше най-обикновено извито почти в кръг парче стомана, доста голямо. Вътрешният диаметър на извивката беше малко под десет сантиметра. С едно бързо движение надяна куката отпред, върху врата на седналия, и дръпна назад с всичка сила. Онзи подскочи първо напред, после към облегалката на канапето и мушна пръсти под студения метал, за да намали задушаващия натиск. Хоби се усмихна и дръпна още по-силно. Куката беше занитена към чаша от дебела кожа, надяната върху остатъка от ръката му, и прикрепена към кожен ръкав, стегнат върху бицепса му. Ръкавът, който беше по-тесен от лакътната става, поемаше цялото натоварване и придържаше долната част на мястото й — кожената чаша беше само за стабилност. Продължи да дърпа, докато гърдите на жертвата му започнаха да свирят и червенината по лицето му придоби синкав оттенък. След това отпусна сантиметър и се наведе до ухото му.

— На лицето му има синина. Как, по дяволите, се получи това?

Седналият продължаваше да издава нечленоразделни звуци и да жестикулира като обезумял. Хоби завъртя куката леко, така че освободи гласните му струни, но опря острието на куката върху меката част под ухото му.