Лий Чайлд - Сигнал за опасност

Куфарът все още се търкаляше пред къщата. В единия край имаше дупка от куршум. Куршумът не беше излязъл от другата страна. Бе пробил кожата, стената от здрав шперплат и бе заседнал някъде вътре, в пластовете добре натъпкана хартия. Ричър се усмихна и го занесе при Джоди край гаража.

Оставиха джипа на асфалта отпред и влязоха в къщата по същия начин, по който бяха излезли — затвориха ролетката, заключиха вратата със зеления ключ, минаха през прохода и стигнаха до кухнята. Заключиха и тази врата и прекрачиха изоставената пътна чанта на Джоди, която бе захвърлена в коридора. Ричър занесе куфара във всекидневната — там беше по-светло и имаше повече място, отколкото в кабинета.

Отвори куфара и извади папките на пода. Куршумът изпадна отвътре и отскочи от килима. Стандартен деветмилиметров парабелум с медно покритие. Леко смачкан в предната част от удара в твърдия шперплат, но без никакви други деформации. Хартията го бе спряла след около трийсет сантиметра. Дупката през папките се виждаше ясно. Провери тежестта на куршума в дланта си и забеляза Джоди, застанала на прага. Метна й го и тя го улови с една ръка.

— За спомен — каза й той.

Джоди го подхвърли, сякаш бе нагорещен, и го запрати в камината. После отиде при Ричър и коленичи на пода пред купчината папки. Той долови аромата на парфюма й — непознат, но деликатен и много женствен. Фланелката не й бе по мярка — твърде голяма и безформена, но въпреки това някак си подчертаваше фигурата й. Ръкавите достигаха до средата на дланите й, почти до пръстите. Джинсите й бяха стегнати в кръста с колан, но бедрата й не ги изпълваха изцяло. Изглеждаше крехка, но той помнеше силата на ръцете й. Слаба, но жилава. Тя се наведе над папките и косата й падна напред. Ричър долови същото меко ухание, което си спомняше отпреди петнайсет години.

— Какво търсим? — попита тя.

Ричър сви рамене.

— Ще разберем, когато го открием.

Затършуваха усилено, но не откриха нищо. Сред книжата нямаше нищо интересно. Нищо актуално, нищо важно. Чисто и просто купчина лични документи, станали изведнъж стари и непотребни, очертаващи един жизнен път, който е приключил. Последният документ беше завещанието, поставено в запечатан, четливо надписан плик. Четливо, но някак бавно и неуверено — почерк на човек, който току-що се е върнал у дома от болницата след първия си инфаркт. Джоди го занесе в коридора и го мушна в джоба на пътната си чанта.

— Някакви неплатени сметки? — извика тя.

Имаше папка, на която пишеше: „Неуредени“. Беше празна.

— Не виждам — подвикна той в отговор. — Може да дойдат след време, нали? Ежемесечно ли ги изпращат?

Тя го погледна от прага и му се усмихна.

— Да. Всеки месец.

Имаше и папка, на която пишеше „Медицински“. Беше пълна с разписки за получени суми от клиниката, както и с кореспонденцията със застрахователя. Ричър прегледа всичко.

— Боже, толкова ли много струва всичко това! — възкликна той.

Джоди се приближи и погледна.

— Толкова — отвърна тя. — Имаш ли застраховка?

Той я изгледа с недоумение.

— Мисля, че ми я осигурява Организацията на ветераните, поне за известно време.

— Трябва да провериш. За да си сигурен — каза тя.

Ричър сви рамене.

— Чувствам се отлично.

— Татко също се чувстваше отлично. В продължение на шейсет и три и половина години.

Джоди коленичи до него и той видя как очите й потъмняват. Сложи ръка върху нейната.

— Тежък ден, нали?

Тя кимна и премигна. После се надигна и се усмихна горчиво.

— Невероятен. Погребах баща си, двама убийци стреляха по мен, наруших закона по толкова много пунктове, че не мога да ги преброя, и след всичко това се оказвам обвързана с един безумен човек, който иска да ме натресе в саморазправа. Знаеш ли какво би казал баща ми по този повод?

— Какво?

Тя присви устни и сниши глас, имитирайки добродушното ръмжене на Гарбър:

— „Това е в реда на нещата, момиче, това е в реда на нещата.“ Ето това щеше да ми каже.

Ричър й се усмихна и стисна ръката й отново. След това прерови още веднъж медицинските разписки и извади една официална бланка.

— Да отидем до тази клиника — каза той.

Двамата в шевролета спореха разпалено дали изобщо да се прибират. „Провал“ не беше сред любимите думи на Хоби. Може би беше по-добре просто да изчезнат. Да се чупят, и толкова. Това им се струваше привлекателна възможност. Само дето бяха сигурни, че Хоби ще ги открие. Може би не скоро, но рано или късно щеше да ги намери. А това вече не беше привлекателна възможност.