Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— Просто дойдох, за да ви благодаря. Правехте всичко възможно през цялото време. Не би могъл да получи по-добри грижи.

Макбанърман се успокои. Единият процент безпокойство изчезна. Усмихна се, а Джоди отново погледна голямата схема.

— Е, коя част от сърцето му не издържа?

Макбанърман проследи погледа й с очи и сви рамене.

— Боя се, че цялото. Това всъщност е голям, сложен мускул, който се свива и разпуска трийсет милиона пъти за една година. Ако издържи два милиарда и седемстотин милиона удара, което прави деветдесет години, казваме старост. Ако издържи само един милиард и осемстотин милиона, шейсет години, казваме преждевременно кардиологично заболяване. Наричаме го „най-сериозния здравен проблем на Америка“, но всъщност имаме предвид, че рано или късно то престава да бие, и толкова.

Замълча и погледна Ричър. За миг му се стори, че е доловила някакъв симптом на заболяване в него, после осъзна, че чака да го представят.

— Джак Ричър — каза той. — Бях приятел на Лион.

Тя кимна замислено, сякаш току-що е решила ребус.

— Прославеният майор Ричър. Той често говореше за вас.

Седна и го изгледа с нескрит интерес. Очите й се плъзнаха по лицето му, после надолу, към гърдите. Не беше сигурен дали го прави като кардиолог или заради опърленото от изстрела място.

— А говорил ли е за нещо друго? — попита Джоди. — Останах с впечатлението, че се безпокои за нещо.

Макбанърман я погледна озадачено, сякаш искаше да каже: Всичките ми пациенти се безпокоят за нещо, за живота и смъртта например.

— За какво?

— Не знам — отвърна Джоди. — Може би нещо, за което е разговарял с някой от другите пациенти.

Макбанърман сви рамене с недоумение, сякаш не знаеше нищо, но след това видяха, че си спомни.

— Всъщност веднъж ми спомена нещо. Каза ми, че имал нова задача.

— А сподели ли каква е тя?

Лекарката поклати глава.

— Не, не е споделял подробности с мен. Първоначално изглеждаше отегчен. Не му се занимаваше. Като че ли му бяха натрапили нещо досадно. След това обаче интересът му се повиши значително, до степен да се отрази на електрокардиограмата му. Това никак не ми хареса.

— Имаше ли връзка с някой от другите пациенти? — обади се Ричър.

Макбанърман поклати глава.

— Не знам. Възможно е. Прекарват доста време заедно навън, в приемната. Разговарят помежду си. Това са възрастни хора, отегчени и самотни за жалост.

Прозвуча като упрек и Джоди се изчерви.

— Кога за пръв път спомена за новата си задача? — попита Ричър веднага.

— През март — отвърна Макбанърман. — Или април. Скоро след като го изписаха и започна да идва на консултации като външен пациент. Малко преди да замине за Хавай.

— Заминал е за Хавай? Не знаех. — Джоди бе изненадана.

Лекарката кимна.

— Пропусна една консултация и го попитах какво се е случило. Каза ми, че е пътувал до Хавай само за ден-два.

— До Хавай ли? Защо е пътувал до Хавай, без да ми каже?

— Нямам представа защо — отговори Макбанърман.

— А здравето му позволяваше ли подобно пътуване? — намеси се Ричър.

Тя поклати глава.

— Не. И струва ми се, самият той си даваше сметка, че е глупаво. Може би затова не го е споменал.

— Кога стана външен пациент? — попита Ричър.

— В началото на март.

— А кога пътува до Хавай?

— Май в средата на април.

— Добре — каза Ричър. — Можете ли да ни дадете списък на другите пациенти от този период? Хората, с които може да е разговарял?

Доктор Макбанърман започна да клати глава още преди да е завършила.

— Не. Съжалявам, но наистина не мога. Това е поверително.

Погледна Джоди умоляващо, сякаш търсеше разбиране — като лекар от адвокат, като жена от жена. Джоди кимна — знам какво е.

— Може би ако попитате жената в приемната… Дали е виждала татко да говори с някого или нещо подобно? Това ще е съвсем неофициално, нормално, няма да застраши ничии интереси. Поне моето мнение е такова.

Доктор Макбанърман си даде сметка, че няма как да откаже, позвъни в приемната и помоли жената да дойде. Зададоха й въпроса, а тя започна да кима енергично и да отговаря още преди да чуе края.

— Да, разбира се, мистър Гарбър винаги разговаряше с едно мило семейство, възрастни хора, спомняте си ги… мъжа с лошата клапа… горна дясна камера… Вече не може да шофира и затова всеки път го води жена му… в една кошмарна кола… Мистър Гарбър бе започнал да прави нещо за тях, абсолютно сигурна съм. Показваха му разни снимки и изрезки от вестници.