Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— Как се получи това? — попита го пак.

Онзи знаеше, че и при най-малкия допълнителен натиск острието ще се забие в уязвимия триъгълник зад челюстта му. Не разбираше много от анатомия, но чудесно разбираше, че от смъртта го дели един сантиметър.

— Ще ти кажа! — изхриптя той. — Ще ти кажа!

Хоби остави куката където беше, като я завърташе леко при всяко колебание, така че целият разказ не отне повече от три минути от началото до края.

— Прецакахте ме — отбеляза Хоби.

— Да, така е — изпъшка онзи. — Само че вината не беше моя. Той сгафи… с мрежата за насекоми… пред вратата… Обърка всичко. Безполезен е!

Хоби завъртя куката.

— А ти си полезен, така ли?

— Заради него стана — изхриптя седналият пак. — Аз все още мога да ти бъда полезен.

— Ще трябва да го докажеш.

— Как? Само ми кажи как. Моля те, само ми кажи!

— Много лесно. Ще направиш нещо за мен.

— Добре — изпъшка онзи. — Каквото поискаш.

— Доведи ми мисис Джейкъб! — изкрещя Хоби в ухото му.

— Добре! — изкрещя той в отговор.

— И без повече грешки! — изкрещя пак Хоби.

— Добре. Повече няма да грешим, обещавам.

Хоби завъртя куката още два пъти, за да подчертае думите си.

— Не вие. Само ти. Защото ще направиш и още нещо за мен.

— Какво? Само ми кажи. Всичко ще направя!

— Отърви ме от безполезния си партньор — прошепна Хоби. — Довечера, с лодката.

Седналият кимна енергично, доколкото му позволяваше куката. Хоби се наклони леко напред и освободи врата му. Онзи се свлече странично върху канапето с хриптене. Гадеше му се и искаше да повърне.

— И ми донеси дясната му ръка — добави Хоби. — За доказателство.

Установиха, че клиниката, в която се бе лекувал Лион, всъщност не е самостоятелно здравно заведение, а административна единица в рамките на голяма частна болница, която обслужваше цялата южна част на област Патнъм. Беше бяла десететажна сграда, издигаща се сред парк, сред който бяха пръснати множество ниски постройки; до тях се стигаше по малки алеи, виещи се сред добре поддържаната градина. Вътре се помещаваха различните клиники и отделения, лекарските и зъболекарските кабинети. Болните идваха първо тук и ако се окажеше, че не могат да им помогнат, ги прехвърляха в голямата сграда, срещу заплащане, разбира се. Кардиологичната клиника всъщност не бе нещо обособено — местата и лекарите се променяха в зависимост от това кой е болният и колко тежко е състоянието му. Документацията на Лион показваше, че той също бе ходил на няколко места — от интензивното отделение в началото, през реанимацията, след това в отделението за външни пациенти и отново в интензивното при последното си посещение.

Документите показваха, че единствено името на лекуващия кардиолог не се е променило през цялото време, доктор Макбанърман. В представите на Ричър това беше добродушен възрастен мъж, ерудиран, белокос, мъдър и състрадателен, може би от старо шотландско потекло… докато Джоди не му каза, че всъщност става дума за жена от Болтимор на трийсет и пет. Защото бе разговаряла с нея няколко пъти. Той беше зад волана на джипа на Джоди, а тя се оглеждаше наляво-надясно, за да открие мястото. В края на една от алеите се добраха до ниската тухлена постройка, измазана с бяло, около която сякаш сияеше антисептичен ореол, както е при медицинските сгради. Отпред бяха паркирани няколко коли. Ричър видя свободно място и вкара джипа там.

На рецепцията седеше стара, възпълна леля, която посрещна Джоди с известно съчувствие. Покани ги да изчакат в самия кабинет на доктор Макбанърман, което предизвика гневни погледи от страна на останалите пациенти, чакащи в общата приемна. Кабинетът не бе потискащо място — имаше малка кушетка за прегледи, а зад бюрото висеше голяма цветна схема на човешко сърце в разрез. Джоди се вторачи в нея, сякаш се питаше: „Е, коя част в края на краищата не издържа?“ Ричър усещаше туптенето на собственото си сърце в гърдите си, голямо и силно. Чувстваше как кръвта пулсира в шията, в китките.

Изчакаха десетина минути, след което се отвори вътрешна врата и се появи доктор Макбанърман — семпла, чернокоса жена с бяла престилка, стетоскоп, табела с името и титлата и угрижено изражение на лицето.

— Джоди — каза тя, — ужасно съжалявам за Лион.

Беше деветдесет и девет процента искрена, но също така се долавяше и някакво безпокойство. Опасява се от обвинения в некомпетентност, помисли си Ричър. Дъщерята на пациента беше адвокатка и бе дошла в кабинета й веднага след погребението. Джоди също го долови и кимна, за да разсее съмненията й.