Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— Качвай се отзад — нареди Ричър. — Легни на пода.

Джоди пропълзя с главата напред и легна върху гърбицата на кардана. Той прекоси гаража и намери ключа за вратата към двора. Отвори я, надникна навън и се ослуша. Никакво раздвижване, никакъв звук. Върна се при колата, мушна ключа в таблото и даде контакт, така че да може да дръпне електрическата седалка докрай назад върху релсите.

— Връщам се след секунда — прошепна той.

Инструментите на Гарбър бяха подредени както нещата в бюрото му. На едната стена бе монтирана голяма дъска, три на метър и половина, на която в идеален порядък висяха всевъзможни домашни пособия. Ричър видя голям дърводелски чук и го откачи, после излезе през вратата към двора и го хвърли през покрива на къщата, така че да падне в храсталаците, които бе видял отпред. Преброи до пет, за да даде на нападателя време да чуе шума и да се втурне натам от мястото, където се намираше. След това се спусна към колата. Завъртя стартера, без да влиза вътре. Двигателят запали моментално. Ричър изтича до ролетката и я тласна нагоре. Тя се отвори с трясък. После скочи зад волана, включи на задна и натисна педала. Четирите гуми се завъртяха мощно и колата излетя навън. Ричър видя мъжа с беретата далеч вляво, край верандата. Ускори на заден по алеята, чак до главния път, и изви волана. Натисна спирачката, включи на първа и подкара рязко сред облак синкав дим от гумите.

Продължи с пълна скорост още петдесетина метра и намали газта. Спря малко след алеята към съседната къща, отново включи на заден, влезе в нея и изгаси двигателя, когато стигна до някакви шубраци. Джоди се надигна от пода и се втренчи в него.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Чакам.

— Какво?

— Да се махнат оттук.

Тя изпъшка — нещо средно между гняв и изумление.

— Няма да чакаме, Ричър! Ще отидем направо в полицията!

Той даде контакт, за да може да отвори прозореца. Свали го до долу, за да чува по-добре звуците вън.

— Не мога да отида в полицията — каза той, без да я погледне.

— Защо, по дяволите, да не можеш?

— Защото ще започнат да ме разпитват за Костело.

— Ти не си убил Костело.

— Мислиш ли, че ще ми повярват така лесно?

— Ще ти повярват, защото не си бил ти, толкова е просто.

— Ще мине доста време, преди да намерят някой по-подходящ кандидат от мен.

Тя замълча за миг.

— Какво предлагаш тогава?

— Предлагам да стоим настрана от полицията. Така е по-добре.

Джоди поклати глава. Ричър го видя в огледалото.

— Не, Ричър, трябва да съобщим в полицията.

Той улови погледа й в огледалото.

— Помниш ли какво казваше Лион? Казваше: „Дявол да го вземе, аз съм полицията.“

— Така е, бяхте полицаи, само че доста отдавна.

— Не чак толкова отдавна.

Тя замълча. Изправи гръб. Наклони се към него.

— Работата е, че не искаш да се обърнеш към полицията, нали? Така ли е? Не че не можеш, просто, по дяволите, не искаш!

Той се обърна, за да може да я вижда направо. Видя, че погледът й се спуска към изгорялото петно върху ризата му. Беше продълговато и черно от набитите в тъканта барутни частици. Разкопча ризата и я разтвори. Вгледа се. Същото продълговато петно бе прогорено и върху кожата му — опърлени косми, вече се бе надигнал мехур, зачервен и гневен. Наплюнчи палеца си и го притисна към мехура. Лицето му се сгърчи болезнено.

— След като се бъркат в моя живот, ще отговарят пред мен.

Тя го гледаше втренчено.

— Ти си абсолютно невъзможен, знаеш ли? Също като баща ми! Трябва да отидем в полицията, Ричър.

— Не можем — отвърна той. — Ще ме натикат в затвора.

— Трябва — каза тя отново.

Но го каза неубедено. Ричър поклати глава и не отговори. Наблюдаваше я внимателно. Тя беше адвокат, но също така беше и дъщеря на Лион, така че знаеше какво се случва в реалния свят. Джоди мълча дълго време, после притисна длан към гръдната си кост, сякаш я болеше.

— Добре ли си? — попита я той.

— Удари ме доста силно.

Бих могъл да разтрия мястото по-добре, помисли си той.

— Кои са тези типове?

— Двамата, които убиха Костело — отвърна Ричър.

Джоди кимна. И въздъхна. Сините й очи се огледаха наляво и надясно.

— Добре. Тогава къде ще отидем?

Той се отпусна. И се усмихна.

— Кое е последното място, на което ще си помислят да ни търсят?

Тя сви рамене. Свали ръката си от гърдите и приглади косата си.

— Манхатън?

— Къщата — каза той. — Видяха ни, че бягаме. Няма да допуснат, че сме се върнали.