Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— По дяволите! — изруга той и стаята потъна в пълна тъмнина.

Когато отново отвори очи, слънцето се бе върнало назад. Беше по-рано през деня. Сутрин, не следобед. Джоди отново седеше на стола и четеше. Същата книга. Беше минала още един сантиметър напред. Роклята й сега беше синя, не жълта.

— Сега е утре — каза му тя.

Затвори книгата и стана. Приближи се и го целуна по устните. Той също я целуна, стисна зъби, извади иглата от вената си и я пусна край леглото. Течността продължи да се излива на пода. След това той се надигна, облегна се на възглавницата и прокара длан по скалпа си.

— Как се чувстваш? — попита го тя.

Той не отговори, а започна бавно да оглежда тялото си, като започна от пръстите на краката.

— Добре — отвърна след малко.

— Едни хора искат да те видят — каза тя. — Научили са, че си дошъл на себе си.

Ричър кимна и се протегна. Усещаше раната на гърдите си. Вляво. На мястото усещаше някаква слабост. Протегна лявата си ръка и улови скобата на поставката за системата. Стисна силно. Усещаше болка в лакътя, където беше забита иглата, и леко дърпане на гърдите, но въпреки това скобата се изви. Усмихна се.

— Добре — каза след това. — Нека дойдат.

Знаеше кои са още преди да влязат. Позна ги по шума — колелата на кислородния апарат леко скърцаха. Възрастната жена изчака и го пусна да влезе преди нея. Беше със съвсем нова рокля. Той беше със стария си вълнен костюм. Избута количката пред нея и спря. Улови се за нея с лявата си ръка и козирува с дясната. Дланта му трепереше. Ричър отвърна със същия жест. После двамата старци влязоха.

Изглеждаха променени. Бяха стари и немощни, но този път изглеждаха спокойни. По-добре е да знаеш, че синът ти е мъртъв, отколкото да не знаеш, предположи той. Спомни си лабораторията на Нюмън и ковчега със скелета на Виктор Хоби. Помнеше костите много добре. Правеха впечатление — високото чело, правилната форма на черепа, равните бели зъби, дългите крайници. Това беше благороден скелет.

— Той беше герой.

Старецът кимна.

— Изпълнил е дълга си.

— Нещо повече от това — отбеляза Ричър. — Четох досието му. Говорих с генерал Де Уит. Той е бил смел пилот, който е направил нещо повече от това да изпълни дълга си. С храбростта си е спасил живота на много хора. Ако беше останал жив, сега щеше да има поне три генералски звезди и да заема важен пост.

Казваше им това, което искаха да чуят, но това беше и самата истина. Старицата улови дланта на съпруга си и двамата останаха мълчаливи, с навлажнени очи и мисли, полетели на единайсет хиляди мили разстояние. Представяха си какво би могло да се случи. Сега миналото се простираше назад просто и праволинейно, ясно очертано от една храбра смърт по време на бой. Оставаха само почтените сънища. Вече можеха да си ги спомнят, защото бяха легитимни и имаха право на тях. Даваха им сили подобно на кислорода, който съскаше от бутилката в ритъм с дишането на стареца.

— Сега мога да умра спокоен — каза старецът.

— Не, още не може — възрази Ричър. — Трябва да отидете и да видите Стената. Името му ще бъде написано там. Искам да ми донесете снимка.

Старецът кимна, а жена му се усмихна през сълзи.

— Мис Гарбър ни каза, че може би ще живеете в Гарисън — каза тя. — Ще бъдем съседи.

Ричър кимна.

— Възможно е.

— Мис Гарбър е симпатична млада жена.

— Да, мадам, така е.

— Престани с тези приказки — скастри я старецът, после двамата се извиниха, че не могат да останат повече, защото съседът, който ги докарал с колата си, ги чакал долу. Тръгнаха си, Джоди ги изпрати и се върна усмихната.

— Лекарят каза, че може да те изпише.

— Е, ще ме закараш ли тогава? Взе ли си вече нова кола?

Тя поклати глава.

— Още не. Под наем е. Нямам време да ходя по магазините. От „Херц“ ми докараха мъркюри със сателитна система за навигация.

Ричър вдигна ръце над главата си и разкърши рамене. Чувстваше се отлично. Ребрата му бяха добре. Нямаше болка.

— Трябват ми дрехи — каза той. — Предполагам, че от старите не става нищо.

Джоди кимна.

— Сестрите ги срязаха с ножица.

— Ти беше ли, когато го направиха?

— Бях тук през цялото време. Спя в една стая в дъното на коридора.

— Ами работата ти?

— Взех си отпуска. Казах им, че ако не са съгласни, ще напусна.

После бръкна в един метален шкаф и извади кат дрехи. Нови джинси, нова риза, ново яке, нови чорапи и гащета, безупречно сгънати. Най-отгоре бяха старите му обувки — по военен маниер.

— Не са кой знае какво — обясни тя. — Не исках да губя много време, исках да съм при теб, когато се събудиш.