Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— Значи всичко е наред? — попита Ричър.

— Току-що ни спести десетина хиляди долара за изследвания — отговори лекарят доволно. — Разказах ти за раната на гърдите. Ти веднага анализира чутото, сравни го със собствените си познания, осъзна, че заради нея не може да си бил в кома три седмици, и веднага зададе въпроса, който зададе, без колебание. Бързо, логично мислене, систематизиране на нужната информация, бързо и правилно заключение, ясен въпрос и търсене на отговор. Всичко е наред с главата ти, приятелю. Това е професионалното ми мнение.

Ричър кимна бавно.

— Кога ще мога да изляза оттук?

Лекарят свали болничния картон от таблата на леглото и го прегледа.

— Общо взето, нямаш проблеми със здравето, но ще трябва да те наблюдаваме известно време. Още ден-два, предполагам.

— Глупости — възрази Ричър. — Тръгвам си още тази вечер.

Лекарят кимна.

— Ще видим как ще се чувстваш след час.

Приближи се до системата, премести клапана на един от маркучите, видя резултата, кимна и излезе от стаята. На вратата кимна на Джоди, която въведе някакъв възрастен мъж с тънко яке. Беше на около петдесет, блед, със сива коса. Ричър го изгледа и си помисли: Залагам десет долара срещу един, че този е от Пентагона.

— Ричър, това е генерал Мийд — представи го Джоди.

— От военното министерство — добави Ричър.

Възрастният го погледна изненадано.

— Познаваме ли се?

Ричър поклати глава.

— Не, но бях сигурен, че някой от вас ще се появи веднага щом дойда на себе си.

Мийд се усмихна.

— Така е. Буквално бяхме обсадили болницата. С две думи, искаме да си мълчите за случилото се с Карл Алън.

— Няма начин — отвърна Ричър.

Мийд се усмихна. Чакаше. Беше достатъчно опитен военен бюрократ, за да знае стъпките. Лион някога казваше: Нещо срещу нищо, такова чудо няма.

— Семейство Хоби — продължи Ричър. — Качете ги на един самолет за Вашингтон, първа класа, настанете ги в хотел с пет звезди, покажете им, че името на сина им е записано на Стената, и се постарайте през цялото време, докато гледат, край тях да има офицери с парадни униформи, които да козируват до побъркване. Само при това положение ще мълча.

Мийд кимна.

— Ще стане — каза той, надигна се и излезе.

Джоди седна на леглото.

— Кажи ми какво стана с полицията — настоя той. — Ще трябва ли да ме разпитват?

Джоди поклати глава.

— Алън уби двама полицаи. Ако живееш на територията на Ню Йорк, никога повече, до края на живота ти, няма да те глобят за неправилно паркиране. Беше самозащита и всичко е наред.

— Ами пистолетът? Беше незаконен.

— Собственост на Алън. Ти го изби от ръката му пред очите на цяла стая свидетели.

Ричър кимна замислено. Отново си спомни пръските кръв и кости, когато го застреля. Добър изстрел. Полутъмна стая, напрежение, пирон в главата, куршум 38-и калибър в гърдите. Право в десетката. Почти съвършен изстрел. След това си спомни куката пред лицето на Джоди, блестящата стомана на фона на златистата й кожа.

— Ти добре ли си? — попита я след малко.

— Да — отвърна тя.

— Сигурна ли си? Не сънуваш ли кошмари?

— Не сънувам кошмари. Вече съм голямо момиче.

Той кимна отново. Спомни си първата им нощ заедно. Голямо момиче. Сякаш беше преди милион години.

— Въпросът е ти дали си добре — каза тя.

— Лекарят смята така. Нарече ме неандерталец, забрави ли?

— Питам сериозно.

— Как изглеждам?

— Ще ти покажа — отговори тя.

Излезе за малко до банята и се върна с едно огледало, което свали от стената. Беше кръгло, с рамка от пластмаса. Подпря го на краката му, той протегна ръка и го улови. Вгледа се. Тенът му все още беше страхотен. Сини очи. Бели зъби. Главата му беше обръсната, а косата беше покарала около милиметър. По лявата страна на лицето му имаше множество малки белези. Дупката от пирона на челото му се губеше сред бръчките на дългия и изпълнен с премеждия живот. Успя да я различи, защото беше зачервена, но иначе не беше по-голяма от белега, който му бе останал от една полузабравена детска караница с брат му Джо, точно през годината, когато бе свален хеликоптерът на Хоби. Наклони огледалото и видя широка превръзка на гърдите, снежнобяла на фона на загорялата му кожа. Реши, че е отслабнал поне с петнайсет килограма. 105, нормалното му тегло. Върна огледалото на Джоди и се опита да седне в леглото. Изведнъж му се зави свят.

— Искам да се махна оттук — каза той.

— Сигурен ли си? — попита го тя.

Кимна. Беше сигурен, но му се спеше ужасно. Отпусна глава върху възглавницата, само за малко. Беше му топло, а тя беше мека. Главата му тежеше цял тон и мускулите на врата му не бяха в състояние да я помръднат. Започваше да се смрачава. Погледна нагоре и видя някъде там прозрачните торбички с течността, която се вливаше във вената му. Видя и клапана, който бе регулирал лекарят. Нещо беше щракнало. Помнеше звука. Вгледа се и видя някакъв надпис върху едната торбичка. Зелен. Вгледа се внимателно. Морфин.