Лий Чайлд - Сигнал за опасност

— Успокой се — каза му Джоди.

— Искам да видя свети Винсънт — отвърна той. — Искам да го видя веднага. Кажи му да довлече жалкия си задник в тази стая най-късно след пет минути, или ще се ядосам сериозно.

Джоди го погледна и кимна.

— Добре — съгласи се тя.

После се обърна на другата страна и стана. Скри се от погледа му и той се отпусна. Това не беше никакъв тренировъчен лагер. Беше твърде тихо, възглавниците бяха меки.

Когато се замислеше за това, струваше му се, че би трябвало да се ужаси. Но не се бе ужасил. Стаята просто се появи на фокус и той видя обзавеждането, блестящото оборудване. Болница, помисли си. Престана да е мъртъв и отново стана жив с безразличното свиване на рамене, с което човек, който има много работа, осъзнава, че е сгрешил датата.

Стаята беше огряна от слънце. Обърна глава и видя, че има прозорец. Джоди седеше до него на стол и четеше книга. Той я наблюдаваше със стаен дъх. Косата й беше чиста и блестеше. Падаше назад върху раменете и тя си играеше с един кичур. Беше с жълта рокля без ръкави. Раменете й бяха загорели от слънцето. Виждаше малките издатини на костите отдолу. Ръцете й бяха дълги и слаби. Седеше с кръстосани крака. Беше със светлокафяви мокасини в тон с роклята.

— Хей, Джоди — извика той.

Тя се обърна и го погледна. Потърси нещо в лицето му, откри го и се усмихна.

— Хей ти — отвърна тя. Остави книгата и стана. Направи три крачки, наведе се и го целуна нежно по устните.

— Свети Винсънт — добави той. — Ти ми каза, но бях объркан.

Джоди кимна.

— Бяха те натъпкали с морфин. До козирката. Това количество щеше да стигне за всички наркомани в Ню Йорк.

Той кимна и погледна към слънчевия прозорец. Като че ли беше следобед.

— Кой ден сме днес?

— Юли е. Беше в безсъзнание три седмици.

— Би трябвало да изпитвам глад.

Тя заобиколи покрай долния край на леглото и застана от лявата му страна. Сложи ръка на ръката му. Беше обърната с дланта нагоре. Във вената му под лакътя беше забита игла. Някаква течност се вливаше в нея през прозрачни маркучи.

— Хранеха те през цялото време — каза тя. — Глюкоза, най-различни соли.

Той кимна.

— Солите са нещо важно.

Тя замълча.

— Какво има? — попита я.

— Помниш ли?

Той кимна пак.

— Всичко.

Джоди преглътна.

— Не знам какво да кажа — прошепна тя. — Получи куршум заради мен.

— Аз съм си виновен — отвърна той. — Бях прекалено бавен, това е всичко. Трябваше да го заблудя и да го изпреваря. Е, така или иначе, ясно е, че съм оцелял, така че не казвай нищо. Сериозно. Не говори повече за това.

— Все пак би трябвало да ти благодаря.

— А може би аз би трябвало да ти благодаря. Добре е да знаеш, че има някой, за когото си струва да те застрелят.

Джоди кимна не защото беше съгласна, а механично — движение, което трябваше да спре плача й.

— Е, как съм аз? — попита Ричър.

Тя не отговори веднага.

— Ще повикам лекаря — каза след малко. — Той най-добре ще ти обясни.

Излезе и след миг се върна заедно с един човек с бяла престилка. Ричър се усмихна — това беше онзи, когото армията бе изпратила, за да го довърши след парада. Беше дребен човек с буйна коса, който би могъл да си намери работа като борец.

— Разбираш ли нещо от компютри? — попита лекарят.

Ричър сви рамене и започна да се притеснява, че това е някаква увертюра, след която ще му съобщи лошите новини — увреждане на мозъка, загуба на паметта, парализа.

— От компютри ли? — попита той. — Много малко.

— Добре, ето какво. Представи си един суперкомпютър, на когото сме дали всички възможни данни за човешката физиология и физика, както и всичко, което знаем за огнестрелните рани. След това сме му поставили задачата да направи модел на човек, който най-добре би издържал куршум трийсет и осми калибър в гърдите. Компютърът пресмята цяла седмица и накрая дава отговора. Какъв ще е той според теб?

Ричър сви рамене.

— Не знам.

— Компютърът ще изплюе снимката ти, приятелю. Това е. Проклетият куршум дори не беше проникнал в гръдния ти кош. Гръдните ти мускули са толкова жилави, че са го спрели като бронирана жилетка. Разкъсал е мускула и е счупил едно ребро от другата страна, но само толкова.

— Тогава защо съм бил в безсъзнание три седмици? — попита Ричър веднага. — Със сигурност не е заради разкъсания мускул или счупеното ребро. Добре ли съм?

Лекарят направи нещо странно — плесна с ръце, после се приближи усмихнат.

— Тревожех се. Раната на главата беше лоша. Много лоша. В началото помислих, че е от някакъв пистолет, който стреля с пирони, но после ми обясниха, че е изхвърчал от мебел. Беше пробил черепа и бе влязъл на половин сантиметър в мозъка ти. Предните полукълба. Ако в моя мозък трябваше да забиват пирон, категорично не бих избрал предните полукълба. Ако обаче трябваше да избирам в чий чужд череп да видя забит пирон, щях да избера твоя, защото е дебел като на неандерталец. Ако беше като на нормален човек, пиронът щеше да хлътне много по-дълбоко, и толкова. Лека нощ и сбогом.