Лий Чайлд - Смъртоносна жега

— Добре — изрече високо той. — Край на мача.

Прибра пистолета в джоба си и тръгна обратно на север. Беше тъмно и дъждът го заслепяваше дотолкова, че откри джипа едва когато се блъсна в него. Плъзна ръка по предния капак и намери лявата врата. Отвори, затвори и пак отвори само заради удоволствието да види как лампичката припламва. Осветление, което му се подчиняваше.

Не беше лесно да се върне на площадката. Сега вместо чакъл под колелата имаше хлъзгава кал. Той запали фаровете, пусна чистачките и превключи на двойна предавка, но въпреки това трябваше дълго да буксува, докато колелата зацепиха и джипът се изкатери горе. Направи широк завой наляво към седма позиция. Натисна клаксона два пъти и Алис излезе от храсталака в светлината на фаровете. Беше мокра до кости. По тялото й се стичаше вода. Мократа коса бе провиснала на фитили. Ушите й леко стърчаха. Тя пристъпи настрани и изтича към предната дясна врата.

— Май за тази буря приказваха толкова — каза Ричър.

Навън отново припламна мълния. През мрака отляво пробяга назъбена огнена линия, последвана от оглушителен тътен. Бурята бързо отминаваше на север.

Алис поклати глава.

— Тоя дъждец ли? Това е само началото. Изчакай да видиш какво ще е утре.

— Утре няма да бъда тук.

— Така ли?

Ричър кимна.

— Добре ли си? — попита той.

— Не знаех кога да стрелям.

— Справи се чудесно.

— Какво стана?

Той подкара на зигзаг в южна посока. Лъчите на фаровете се мятаха по цялото плато. На десетина метра пред надупчения фолксваген откри трупа на мъжа. Лежеше свит и неподвижен. Ричър завъртя фаровете право към него и изскочи навън под дъжда. Човекът беше мъртъв. Един куршум от уинчестъра го бе пронизал в корема. Личеше, че не е умрял веднага. Каскетчето липсваше. Беше разкъсал якето, за да притисне раната с длан. Дори бе успял да пропълзи няколко метра. Висок, широкоплещест мъж. Ричър затвори очи и мислено се върна в закусвалнята. До касата. Жената с двама мъже. Единият висок и рус, другият нисък и тъмнокос. После се върна назад и влезе в джипа. Седалката беше мокра.

— Двама мъртви — каза той. — Това стана. Но шофьорът избяга. Видя ли го?

— Те дойдоха да ни убият, нали?

— Имаха такава идея. Видя ли шофьора?

Тя мълчеше.

— Много е важно, Алис — настоя Ричър. — Заради Ели. Не успяхме да хванем език. Тази част от плана се провали. И двамата са мъртви.

Алис продължаваше да мълчи.

— Видя ли го?

Тя поклати глава.

— Почти не. Извинявай. Бягах, а фаровете светиха само една-две секунди.

Ричър имаше чувството, че е било повече. Много повече. Но навярно Алис имаше право. Или дори надценяваше времето. Можеше да е било по-малко от секунда. Онези стреляха адски бързо.

— Виждал съм тези хора и друг път — каза той. — В петък на кръстопътя. Сигурно след като са ликвидирали Юджин. Навярно са оглеждали терена. Бяха трима. Жена, висок рус мъж и дребен тъмнокос мъж. С жената и русия всичко е ясно. Остава един въпрос: дребният ли караше тази нощ?

— Не видях добре.

— А какво ти подсказва интуицията? — попита Ричър. — Първото впечатление? Все трябва да си го зърнала. Поне като силует.

— А ти?

Ричър кимна.

— Зърнах го, но беше почти с гръб към мен. Гледаше в твоя посока. Фаровете блестяха. По стъклото имаше капки. После аз стрелях и той потегли. Но не мисля, че беше дребен.

Алис също кимна.

— Интуицията ми подсказва, че не беше дребен. Нито пък тъмнокос. Зърнах го само като петно, но според мен беше доста висок. Може би рус.

— Логично — каза Ричър. — Оставили са един от екипа да пази Ели.

— Тогава кой е карал?

— Клиентът. Човекът, който ги е наел. Така предполагам. Защото са се нуждаели от помощник, който да познава местността.

— Той избяга.

Ричър се усмихна.

— Няма къде да иде.

Отидоха да огледат фолксвагена. Беше напълно съсипан. Алис не се разтревожи особено. Само сви рамене и се обърна. Ричър взе картите от жабката, завъртя джипа и подкара на север. Връщането към „Червената къща“ бе същински кошмар. До ръба на плочата всичко вървеше добре. Но пустинният коловоз се оказа толкова спечен от жегата, че изобщо не попиваше вода. Пороят просто го заливаше. Онова, което преди час приличаше на речно корито, сега наистина се превръщаше в река. Кипналото течение заливаше колелата. Изкоренени храсти и цели дървета летяха на юг по бързеите. Понякога се закачаха за предницата на джипа до прииждането на следващата вълна. Под водата се криеха ями. Но дъждът бързо отслабваше. Всъщност вече едва ръмеше. Центърът на бурята отминаваше на север.