Лий Чайлд - Смъртоносна жега

Чу шумолене в храстите, но това бе от вятъра. Пороят леко отслабна. От юг долиташе силен и влажен вятър, понесъл аромата на парфюм. Беше съвсем тъмно. Той вдигна пистолета и не го различи на една ръка разстояние.

Накъде е обърната? Не на изток. Сигурно се спотайваше ниско приведена, тъй че на изток не би могла да види нищо освен половин метър гладка каменна стена. Ако гледаше на юг или запад, пак нямаше проблеми. Ако е обърната на север, значи гледа право към мен, но не ме вижда. Прекалено тъмно е. Не може и да ме надуши, защото съм откъм подветрената страна. Той се подпря на левия лакът и изпъна дясната ръка с пистолета. Ако тя гледа на юг или запад, лесно можеше да я простреля в гърба. Но в най-лошия случай гледа на север и сме точно един срещу друг. Може да ни делят само два метра. Значи сега залагаме всичко на карта. Кой ще стреля пръв, когато блесне светкавица?

Той затаи дъх. Зачака светкавицата. Това бе най-дългото чакане в живота му. Бурята се променяше. Гръмотевиците отекваха мощно и протяжно, но вече не толкова остро. Пороят не спираше. Пръски вода и кал отхвръкваха в лицето на Ричър. Обсипваха храстите. Покрай проснатото му тяло бълбукаха новородени потоци. Водата го обливаше. Ставаше му все по-студено.

После за част от секундата в небето отекна пращене, раздаде се чудовищен грохот и едновременно с него пламна светкавица. Беше неописуемо бяла и огря цялата пустиня по-ярко от слънцето. Жената беше на един метър пред него. Лежеше по очи, вече цялата оплискана в кал. Изглеждаше дребна, сплескана и безжизнена. Краката й бяха сгънати в коленете, ръцете затиснати под тялото. Пистолетът лежеше до рамото й, наполовина потънал в калта. Край него вече се струпваше купчинка съчки. При последния миг светлина Ричър грабна оръжието и го захвърли надалече. После мълнията изгасна и той си послужи с остатъчното изображение върху ретината, за да открие шията на жената.

Нямаше пулс. Тялото вече изстиваше.

Изпреварваща стрелба. Третият му куршум, инстинктивно изпратен малко пред нея, докато тя се отдалечаваше. Бе връхлетяла право срещу смъртта. Той задържа пръсти върху студената вена на шията. Боеше се да не загуби контакт в тъмното. Отпусна се и зачака следващата светкавица. Лявата му ръка затрепера. Каза си, че това е, защото я държи извита под неестествен ъгъл. После се разсмя. Смехът избухна и се разрасна като поройния дъжд. Цели двайсет минути бе дебнал една мъртва жена. Случайно простреляна. Продължи да се смее, докато в устата му нахлу дъждовна вода и го задави.

Мъжът стана и пристъпи до бюрото. Вдигна пистолета си от полирания плот. Клекна до черния пластмасов куфар и извади дълъг черен заглушител. Грижливо го прикрепи върху дулото. Върна се и пак седна на стола.

— Време е — каза той.

Положи длан върху рамото й. Тя усети допира през чаршафа. Отдръпна се от него. Сви колене и потъна надолу в дюшека. Пишкаше й се. Много.

— Време е — повтори мъжът.

После дръпна чаршафа. Тя пролази назад, стискайки с колене другия край. Погледна го право в очите.

— Ти каза още един час. Още не е минал час. Ще се оплача на онази госпожа. Тя ти е началник.

— Добре — съгласи се той. — Тогава ти ми кажи, когато мине един час.

Пусна чаршафа и тя пак се зави. Закри глава и притисна ушите си с длани, за да не чува гръмотевиците. После затвори очи, но дори през чаршафа и клепките си виждаше мълниите. Струваха й се червени.

Следващата мълния отново бе разклонена и проряза половината небе. За всеки случай той преобърна трупа. Видя, че е улучена под лявата мишница. Куршумът бе пронизал целия гръден кош, за да излезе от другата страна. Вероятно по пътя бе пронизал сърцето, двата дроба и гръбнака. Четирийсети калибър не прощава. Човешкото тяло не е в състояние да го спре. Входната рана беше малка и чиста. Изходната не. Пороят я миеше. Струи разредена кръв бликаха навън и веднага изчезваха. Гръдният кош се пълнеше с дъждовна вода. Приличаше на медицинска илюстрация. В дупката можеше да влезе юмрук.

Тя беше сравнително дребна. Изпод шапката се подаваха руси кичури, подгизнали и зацапани с кал. Ричър бутна козирката нагоре, за да види лицето й. Изцъклените очи гледаха към небето и водата ги запълваше като сълзи. Лицето му се стори смътно познато. Беше я виждал преди. Къде? Мълнията изгасна и остана само образът върху ретината му — като черно-бял негатив. Закусвалнята. Сладоледът. Петък, след училище. Форд с трима пътници. Беше ги помислил за търговски представители. Още една грешка.