Лий Чайлд - Покушението

Келнерът се върна, за да прибере подноса и чашите. Ричър свали якето си и го закачи в гардероба, после издърпа тениската си от колана на джинсите.

— Ти гласува ли на изборите? — запита го Нили.

Той поклати глава.

— Нямам адресна регистрация. А ти?

— Разбира се — каза тя. — Аз винаги гласувам.

— За Армстронг ли?

— Никой не гласува за вицепрезидент, знаеш. Освен може би семейството му.

— Искам да кажа, за тази кандидатпрезидентска двойка ли гласува?

Тя кимна.

— Да. И ти ли щеше да гласуваш за тях, ако имаше право?

— Може би — отвърна той. — Ти беше ли чувала за Армстронг преди изборите?

— Всъщност, не — отвърна тя. — Аз се интересувам донякъде от политика, но не чак дотам, че да мога да ти изредя наизуст всичките сто сенатори.

— А би ли се кандидатирала за изборен пост?

— За нищо на света. Не обичам да бъда център на вниманието, Ричър. В армията бях сержант и си оставам такава по душа. Никога не са ме блазнели генералски лампази.

— Във всеки случай качества на командир не ти липсваха.

Тя вдигна рамене и се усмихна.

— Може би. Това, което ми липсваше обаче, беше желание. А има и още нещо. Един сержант има доста власт. Повече, отколкото предполагаш.

— О, знам това — каза той. — Повярвай ми, че го знам.

— Тя няма да се върне, ако питаш мен. Ние с теб можем да си седим тука и да си приказваме, докато изпусна всички полети за Чикаго, но тя няма да се появи повече.

— Напротив, ще се върне.

Фрьолих паркира събърбана в подземния гараж и се запъти нагоре към кабинета си. Президентската охрана не признаваше почивни дни, но все пак неделята беше донякъде различна. Хората се обличаха сякаш по-небрежно, във въздуха се усещаше спокойствие, телефоните звъняха по-нарядко. Някои хора си седяха през целия ден у дома. Стайвесънт например.

Тя затвори вратата на кабинета си, седна зад бюрото и издърпа едно чекмедже. Извади нещата, които й бяха нужни, и ги напъха в голям кафяв плик. После отвори папката с отчетените разноски на Ричър и преписа общия сбор на първата страница в жълтия си стенографски бележник. Включи машината за нарязване на документи и прекара през нея цялата папка, лист по лист, след което стори същото с папката с препоръките и шестте цветни снимки. Дори картонените корици на папките не бяха пощадени. Накрая разбърка с две ръце тънките лентички в кошчето. Изключи машината, грабна кафявия плик и закрачи обратно към гаража.

Ричър видя колата й от прозореца на хотелската стая. Тя се появи иззад ъгъла и намали. Беше късен неделен ноемврийски следобед във Вашингтон и по улицата почти нямаше движение. Туристите си бяха в хотелите; в този момент може би си взимаха душ и очакваха вечерята. Местните хора се бяха прибрали по къщите си, преглеждаха неделните вестници или гледаха спорт по телевизията, пишеха чекове за текущи сметки или се занимаваха с домакинските си дела. Въздухът беше синкав от падналата вечерна мъгла. Уличните лампи започваха да се включват в сгъстяващия се мрак. Черният събърбан беше с включени фарове. Фрьолих направи широк обратен завой през двете улични платна и спря колата до такситата пред хотела.

— Върна се — съобщи Ричър.

Нили отиде при него до прозореца.

— Не можем да й помогнем — каза тя.

— Може би не идва за помощ.

— За какво тогава?

— Не знам — отвърна той. — За консултация, за становище, за съвет или ей тъй, за кураж. Може просто да й се приказва с някого. Нали разбираш, споделеният проблем е половин проблем.

— Защо пък точно с нас ще иска да се съветва?

— Защото не ние сме я назначавали, защото не можем и да я уволним, нито пък представляваме някаква заплаха за поста й. Нали знаеш как функционират тези организации?

— А тя има ли право да разговаря с нас?

— Ти никога ли не си разговаряла с някого, с когото не си имала право да говориш?

Нили направи гримаса.

— Е, случвало се е. С теб например.

— Както и аз с теб, което беше още по-лошо, защото ти нямаше офицерски чин.

— Нали каза, че командирски качества не са ми липсвали?

— В това няма съмнение — повтори той, като гледаше надолу към спрялата кола. — Е, какво чака сега?

— В ръката й има телефон. Звъни на някого.

Телефонът в стаята иззвъня.

— Явно на нас — отбеляза Ричър и вдигна. — Още сме тук — каза той, вече в слушалката. После мълча няколко секунди. — Добре.

— Качва ли се? — попита Нили. Той кимна и се върна до прозореца точно когато Фрьолих излизаше от колата си. В ръката си държеше кафяв плик. Тя пресече тротоара и изчезна от полезрението му. След две минути чуха приглушения звън на асансьора, който спря на техния етаж. След още двайсет секунди на вратата се почука. Ричър отвори, Фрьолих влезе и спря нерешително по средата на стаята. Погледна първо Нили, после него.