Лий Чайлд - Покушението

В стаята настъпи мълчание. Нили отлепи гърба си от стъклото на прозореца и пристъпи към шкафа. От чекмеджето, където бяха снимките, извади две тънки папки и вдигна нагоре едната.

— Ето ти нашия писмен доклад — каза тя. — Точка по точка, със съответните професионални препоръки.

— Добре — каза Фрьолих.

Нили вдигна втората папка.

— А това са разноските ни. Всичко е отчетено до цент. С разписки и прочие. Чекът да бъде на името на Ричър. Парите са си негови.

— Добре — повтори Фрьолих. Тя пое папките и ги притисна към гърдите си, сякаш се надяваше да я предпазят от някаква неясна заплаха.

— Остава Елизабет Райт от град Елизабет, Ню Джърси — вметна Ричър. — Не я забравяйте. Аз й обещах, че като компенсация, задето пропусна срещата с дарителите, ще я поканите на бала по встъпване в длъжност на новия президент.

— Добре — каза Фрьолих за трети път. — Или на бала, или на нещо друго. Ще трябва да говоря с организаторите.

Тя помълча неподвижно известно време.

— Истинска катастрофа — простена накрая.

— Задачата ти е невъзможна — отвърна Ричър. — Не се бичувай, това е положението.

Фрьолих кимна.

— Джо би ми казал същото. Той все казваше: при тези обстоятелства деветдесет и пет процента успеваемост е истински триумф.

— Деветдесет и четири — поправи я Ричър. — Откакто съществуват тайните служби, сме допуснали да очистят един президент. От общо седемнайсет. Шест процента провал.

— Деветдесет и четири, деветдесет и пет, какво значение има? — каза тя. — Така или иначе, Джо се оказа прав.

— Джо беше прав за доста неща, ако съм запомнил правилно.

— Но никога не сме допускали да убият вицепрезидент. Поне засега.

Фрьолих стисна двете папки под мишница и с пръстите на свободната си ръка заподрежда снимките в правилна купчинка върху шкафа, докато ръбовете им се изравниха. После ги сложи в чантата си. Вдигна глава и огледа четирите стени на стаята една по една, сякаш се опитваше да запамети точното разположение на предметите в нея. Жестовете й показваха, че с мъка събира мислите си. Още веднъж кимна и пристъпи напред.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

След това излезе и вратата на хотелската стая се затвори с тихо съскане зад нея. Известно време никой от двамата не каза нищо. Застанала до ръба на леглото, Нили вдигна ръце нагоре и се протегна като котка, стиснала в юмруци маншетите на ватираната си блуза. После се прозина. Гъстата й мека коса се разпиля върху раменете. Блузата й се вдигна нагоре и погледът на Ричър опипа ивицата стегнати мускули над колана на джинсите.

— Все още хващаш окото — подметна той.

— А също и ти, особено в черно.

— Чувствам се като в униформа — отвърна той. — И то цели пет години, откакто съм цивилен.

Нили спря да се протяга, прибра косите си и придърпа блузата над колана на джинсите.

— Е, свършихме ли тук? — попита тя.

— Уморена ли си?

— Като куче. Хем се съдрахме от работа, хем провалихме деня на тази нещастна жена.

— Какво мислиш за нея?

— Намирам я за симпатична. Но както й казах, нагърбила се е с невъзможна задача. С която, между другото, се справя доста добре въпреки всичко. Не мисля, че някой друг би могъл да направи нещо повече. Предполагам, че и тя го съзнава, макар че се разкъсва отвътре, задето не може да гарантира сто процента успеваемост, а трябва да се задоволи с деветдесет и четири.

— Съгласен съм.

— Какъв е тоя Джо, за когото спомена?

— Старо гадже.

— Познаваш ли го?

— Брат ми. Тя ходела с него.

— Кога?

— Разделили се преди шест години.

— Що за човек е?

Ричър седеше с поглед, вперен в пода. Нещо не му позволи да поправи е на беше.

— Като мен, но много по-възпитан.

— Може пък и на теб да ти излезе късметът. Възпитанието не е добродетел, която много се цени в днешно време. Пък и за една девойка винаги е забавно да събере целия комплект.

Ричър не отговори. Двамата се умълчаха.

— Е, добре, аз тръгвам — каза тя след малко. — Връщам се в Чикаго. В реалния свят. Но преди това искам да ти кажа, че ми беше приятно да работим заедно, както винаги.

— Лъжкиня!

— Защо, истината ти казвам!

— Ами не си тръгвай тогава. Залагам десет срещу едно, че тя до един час ще се върне.

Нили се усмихна.

— Защо, за да те покани на среща ли?

Ричър поклати глава.

— Не, за да ни каже какъв е истинският й проблем.

Фрьолих отвори вратата на своя събърбан, хвърли папките на седалката до себе си и запали двигателя. Без да вдига крак от педала на спирачката, тя извади мобилния телефон от чантата си и отвори капачето му. Набра цифра по цифра номера на Стайвесънт и се спря с пръст върху клавиша за връзка. Апаратът в ръката й зачака търпеливо с номера на търсения абонат, изписан върху малкия зелен дисплей. Тя седеше неподвижно, вперила поглед далеч напред през стъклото, бореща се сама със себе си. Погледна чакащия телефон в дланта си, после отново вдигна очи. Пръстът й не се отделяше от клавиша за връзка, но и не го натискаше. Накрая тя рязко затвори капачето и положи телефона върху папките на седалката. Постави лоста на автоматичната скоростна кутия на директна и натисна газта. Колата се отдели от бордюра, гумите изсвистяха. Тя сви вляво и се насочи към офиса си.