— В петък сутрин бяхте особено добри — вметна Нили.
— Само сутринта обаче — уточни Ричър. — През останалата част от деня направо се издънихте. Слабата координация доведе до срив в комуникациите.
— Къде стана това?
— Хората ви във Вашингтон бяха записали целия прием на видео, но нюйоркският ви екип явно не беше гледал записа, защото не разпознаха Нили, която беше сред фотографите пред Фондовата борса.
— Някакъв вестник от Северна Дакота има интернет страница — обясни Нили. — Разбира се, със същото лого, както на главата на вестника. Аз го свалих от мрежата, леко го видоизмених и си отпечатах журналистически пропуск. Ламинирах го, пробих две дупки, сложих медни капси, промуших едно найлоново шнурче и си го закачих на врата. Преди това бях обходила магазините за фотографска техника втора употреба в Манхатън, докато си избера няколко подобаващо очукани фотоапарата, светкавици и прочие. През цялото време държах един от апаратите пред лицето си, за да не ме разпознае Армстронг.
— Трябва да направите списък на акредитираните журналисти — каза Ричър. — Да контролирате кой има достъп до вашия човек.
— Не може — отвърна Фрьолих. — По конституция всички имат право на достъп. Според Първата поправка, която гарантира свободата на словото и достъпа до информация по всяко време. Но всички журналисти бяха основно претърсени.
— Аз нямах оръжие тогава — каза Нили. — Исках да проникна през охраната просто така, заради самата идея. Но можех и да нося нещо, в това не се съмнявам. Къде ти, те толкова отгоре-отгоре ме претърсиха, че и базука можех да пренеса.
Ричър стана и пристъпи към шкафа. Отвори едно чекмедже и извади няколко фотографии. Бяха обикновени цветни снимки, десет на петнайсет, каквито се проявяват за един час в експресните ателиета. Вдигна най-горната и я обърна към Фрьолих. На нея се виждаше Брук Армстронг, с глава, оградена като в ореол от емблемата на Нюйоркската фондова борса.
— Нили я е правила — обясни той. — Снимката не е лоша. Може би си струва да я продадем на някое списание, да си избиете част от двайсетте бона.
Той отново седна на леглото и й подаде снимката. Тя се загледа в нея като хипнотизирана.
— Искам да ти докажа, че бях на малко повече от метър от него — каза Нили. — Можех да го пипна с ръка, ако си го бях поставила за цел. Пак щяха да ме гръмнат като Джон Малкович, но какво пък, това е играта.
Фрьолих кимна с побледняло, безизразно лице. Ричър й подаде следващата снимка. Беше правена с телеобектив някъде от високите етажи на сграда; на нея се виждаше Армстронг на стълбите пред борсата, дребна фигурка в средата на група хора. Върху главата му с химикалка несръчно беше нарисуван оптически прицел.
— Сега следва половината — каза Ричър. — Аз бях на шейсетия етаж на една сграда на триста метра от мястото на събитието. В отцепения от полицията периметър, но на по-голяма височина, отколкото им бе заповядано да проверяват.
— С пушка ли беше?
Той поклати глава.
— С парче дърво, издялано във формата и големината на пушка. И с фотоапарат, разбира се. С телеобектив. Но се държах така, сякаш изпълнявам истинска мисия. Разбира се, не исках да ме видят с калъф за оръжие в ръцете, затова поставих дървото в достатъчно голям кашон от компютърен монитор, по диагонал от горния към долния ъгъл, след което просто вкарах кашона в асансьора с ръчна количка, каквито ползват хамалите. Преструвах се, че е доста тежък. В сградата видях неколцина полицаи. Бях със същите тези дрехи, само без фалшивата значка и слушалката. Предполагам, че са ме взели за разносвач от някаква фирма за доставки. В петък, след края на седмичната борсова търговия, финансовият район утихва и сградите са почти празни. Аз си намерих удобен прозорец в една празна зала за съвещания. Прозорецът не се отваряше, така че, ако ми трябваше да стрелям, щеше да се наложи да изрежа част от стъклото. После щях да се измъкна тихомълком, като Едуард Фокс във филма.
Фрьолих кимна с неохота.
— Защо казваш, че това е било половин възможност? — запита тя. — Според всичко, което разправяш, Армстронг ти е бил в кърпа вързан.
— Не и в Манхатън — отвърна Ричър. — Аз бях на близо триста метра от мястото и на двеста метра височина над улицата. По права линия бях отдалечен на около триста и петдесет метра от целта. По принцип това не би трябвало да е проблем, но около тези високи сгради се образуват силни течения и възходящи въздушни потоци, които превръщат всеки далечен изстрел в нещо като лотария. Посоката на вятъра се променя всеки миг. Въздухът покрай фасадите се завихря, топлият се качва нагоре, студеният слиза надолу, така че няма никаква гаранция. Това е добра новина за теб, между другото. Нито един що-годе кадърен убиец не би посмял да стреля от разстояние в Манхатън. Само идиот би се заел с подобна задача, а един идиот и при идеални условия няма да улучи.
Читать дальше