Лий Чайлд - Покушението

— А вече и на Стайвесънт не мога да кажа.

— Така е — отвърна Ричър. — Не става.

Армстронг не каза нищо. Ричър стана да си ходи; Нили направи същото.

— Има и още нещо — каза Ричър. — Според нас двамата са станали полицаи.

Армстронг не помръдваше на стола си. За миг поклати глава, но после се спря и сведе поглед към бюрото. Лицето му помръкна още повече, сякаш събитията отпреди трийсет години отекваха в съзнанието му.

— По време на побоя чух нещо — каза той. — Тогава не му обърнах внимание, пък и не бях сигурен, че съм чул правилно. Но ми се стори, че в един момент те казаха, че баща им е полицай. Че могат да ни причинят големи неприятности.

Ричър не каза нищо.

Агентите от охраната ги изведоха навън. Те преминаха през брезентовия ръкав и излязоха направо на уличното платно. Завиха на изток и по тротоара поеха към най-близката спирка на метрото. Беше рано сутрин и въздухът беше бистър и студен. Кварталът беше съвсем пуст. По улиците нямаше никакви минувачи. Нили отвори плика, който й бе дал Стайвесънт. Вътре имаше чек за пет хиляди долара. На реда за цел на плащането беше написано: професионална консултация. В плика на Ричър имаше два чека — единият за същата сума от пет хиляди, а другият за сумата на отчетените разходи за проверката, които му бяха възстановени до цент.

— Трябва да си понакупим това-онова — каза Нили. — Не можем да ходим на лов в Уайоминг през зимата с такива дрехи.

— Не искам да идваш с мен — каза Ричър.

Те се скараха още отвън, на улицата в Джорджтаун.

— Ти какво, за личната ми безопасност ли се притесняваш? — запита Нили. — Няма нужда. Нищо няма да ми стане. Аз мога да се погрижа за себе си. Мога сама да взимам решения.

— Не се притеснявам за безопасността ти — каза Ричър.

— А за какво тогава? За способностите ми? Че аз съм сто пъти по-добра от теб.

— Знам, че си.

— Ами какъв ти е проблемът тогава?

— Че имаш какво да губиш. Лиценза си например.

Нили не отговори.

— Ти имаш лиценз, нали така? За упражняване на професията. Имаш офис, служебен адрес, търговска регистрация. Докато аз нямам нищо такова и като си свърша работата, просто ще изчезна. А ти не можеш просто да изчезнеш.

— Смяташ, че ще ни хванат ли?

— Аз бих могъл да рискувам. Ти не.

— Ако не ни хванат, няма никакъв риск.

Сега беше ред на Ричър да не отговори.

— Забрави ли какво каза на Банън? — настоя тя. — Докато лежа в засада и чакам ония да ми паднат на мушката, усещам как тръпки ми лазят отзад по гръбнака. Ричър, ти имаш нужда от някой да ти пази гърба.

— Тази кауза не е твоя.

— А откога пък стана твоя? Откакто някаква жена, дето брат ти я е чупил навремето, загина при изпълнение на служебния си дълг? Не ми звучи много убедително.

Ричър не отговори.

— Добре, нека бъде твоя кауза — продължи Нили. — Разбирам те. Но каквито и бръмбари да са ти влезли в главата, за да стане твоя кауза, аз имам същите бръмбари в моята глава. Следователно каузата ти е и моя. А дори и бръмбарите в главите ни да не са точно същите, ако аз имах проблем, ти нямаше ли да ми помогнеш?

— Щях да ти помогна, ако ме беше помолила.

— Значи сме квит.

— Само дето аз не съм те молил.

— Още не си. Но рано или късно ще ме помолиш. От тук до Уайоминг са повече от три хиляди километра, а ти дори нямаш кредитна карта, за да си купиш билет за самолета, докато аз имам. Единственото ти оръжие е едно джобно ножче с осемсантиметрово острие, а аз познавам един човек в Денвър, който ще ни продаде каквато железария си поискаме, докато ти май не познаваш такъв. В Денвър аз мога да наема кола за остатъка от пътя, докато ти явно не можеш.

Те продължиха да крачат успоредно още двайсетина-трийсет метра.

— Е, добре — каза Ричър. — Сега те моля.

— Дрехите ще купим от Денвър — каза тя. — Знам някои подходящи местенца.

Двамата пристигнаха на летището в Денвър малко преди три часа следобед местно време. Високите плата наоколо се очертаваха на ниското следобедно слънце, жълто-кафяви и сякаш задрямали. Въздухът беше рядък и убийствено студен. Още не беше паднал първият сняг, но зимата се усещаше. Големите снегорини бяха строени и готови за действие. От двете страни на пистата бяха издигнати подвижни огради срещу навяване на сняг. Фирмите за коли под наем бяха изпратили обикновените си модели с четири врати на юг, а на тяхно място бяха доставили чисто нови всъдеходни джипове. Нили отиде при гишето на „Ейвис“ и поръча един Джи Ем Си „Юкон“. После взеха летищния микробус до паркинга, за да си го получат. Беше черен, лъскав и приличаше на събърбана на Фрьолих, само че с половин метър по-къс.