Лий Чайлд - Покушението

— Силно съм впечатлен — каза той.

— Взимайте каквото ви трябва — каза Еди Браун.

— Докъде могат да бъдат проследени серийните номера?

— До австрийската армия — отвърна оня. — После следите някак си се размиват.

Десет минути по-късно Нили и Ричър бяха отново на път с юкона. Якето на Ричър беше внимателно разстлано върху пода на багажното отделение, а под него се криеха два деветмилиметрови „Щаер“ ГБ, един „Хеклер & Кох“ МП5 без заглушител и една 5,56-милиметрова автоматична карабина М–16, както и по кутия с двеста патрона за всяка цев.

Пресякоха границата с Уайоминг по мръкнало, като се движеха по междущатска магистрала 25. При град Шайен се вляха в шосе 80 и поеха най-напред на запад, а при Ларами свиха на север. До градеца на име Грейс оставаха още пет часа път, защото той се падаше доста след Каспър. На картата се виждаше, че градът е разположен по средата на една абсолютно пуста равнина между високите планини на запад и безкрайните северноамерикански прерии на изток.

— Ще пренощуваме в Медисин Боу — каза Ричър. — Изглежда приятно местенце. Ще се постараем да стигнем в Грейс призори.

Селището Медисин Боу не изглеждаше чак кой знае колко приятно в тъмното, но на около три километра по-нататък имаше мотел със свободни стаи. Нили плати с картата си и после отидоха да вечерят в една бирария на километър и половина в другата посока, където сервираха тристаграмови телешки стекове на цената на една безалкохолна напитка във Вашингтон. По едно време ресторантът почна да се изпразва; те схванаха намека и тръгнаха към мотела. Ричър остави якето си върху оръжията в багажника, за да ги предпази от любопитни погледи. Още на паркинга си казаха „лека нощ“. Ричър си легна веднага. Докато заспа, през стената се чуваше как в съседната стая Нили пее под душа.

Събуди се в четири на следващата сутрин, събота. Нили отново се къпеше и отново пееше под душа. Кога, по дяволите, спи тази жена? — помисли си той. Измъкна се изпод завивките и пристъпи към банята. Пусна топлата вода докрай, при което сигурно отне от нейната, защото през стената се чу уплашен писък. Той веднага спря душа и я изчака да свърши. После се изкъпа, облече се и застана отвън при колата. Беше тъмно като в рог и ужасно студено. Западният вятър носеше ситни снежинки, които се въртяха във въздуха на светлината на лампите.

— Няма кафе — каза Нили.

На около час път откриха ресторантче, което тъкмо отваряше за закуска. Голямата му неонова фирма се виждаше от километър и половина. Заведението се падаше точно до отклонението на земния коловоз, който пресичаше в мрака горския резерват Медисин Боу. Приличаше на хамбар — ниска, продълговата постройка от боядисани в червено дъски. Отвън беше кучешки студ, но вътре беше топло и уютно. Те седнаха на една маса до прозореца със спуснато перде, поръчаха си яйца с бекон и препечени филийки и изпиха по няколко чаши силно горчиво кафе.

— И така, ще ги наречем за удобство Първи и Втори — каза Нили. — Първи е мъжът от Бисмарк, когото си виждал и ще познаеш лесно. Втори е човекът от видеозаписа в гаража. Него можем да го познаем по телосложението, а може и не. Във всеки случай не го знаем как изглежда в лице.

Ричър кимна.

— Значи търсим мъжа от Бисмарк, а другият трябва да е с него. Няма какво толкова да му мислим.

— Не ми изглеждаш особено въодушевен.

— Я по-добре си върви.

— Сега, след като те докарах чак дотук?

— Имам лошо предчувствие.

— Откакто убиха Фрьолих, си много напрегнат. Това е всичко. Оттук не следва, че непременно ще убият и мен.

Той не отговори.

— Двама на двама сме — каза Нили. — При това двамата с теб само срещу двама жалки тъпаци. И това те притеснява?

— Не особено — каза той.

— Те може изобщо да не дойдат. Според Банън сигурно ще се сетят, че е капан.

— Ще дойдат — каза Ричър. — Сега са предизвикани. За тях това е въпрос на себедоказване. А пък те са достатъчно ненормални, за да се хванат.

— Дори и да се хванат, на мен нищо няма да ми се случи.

— Ако ти се случи нещо, ще се почувствам ужасно.

— Няма, не бой се.

— Кажи ми, че не го правиш насила, заради мен.

— Правя го напълно доброволно — отвърна тя.

Той кимна.

— Да вървим тогава.

Излязоха отново на шосето. В светлината на фаровете им прехвръкваха снежинки. Западният ветрец ги въртеше във въздуха, сякаш бяха в безтегловност, после въздушната струя от колата ги увличаше, те прелитаха покрай прозорците и изчезваха назад в мрака. Бяха големи, едри снежинки, пухкави и сухи, макар и нарядко. Асфалтът беше грапав и неравен. От двете страни на пътя във всички посоки се простираше безкрайна пустош; мракът беше толкова необятен, че сякаш засмукваше шума на колата и се движеха в пълна тишина. Юконът летеше в ярко осветен тунел и гонеше снежинките.