Лий Чайлд - Покушението

Армстронг не отговори.

— Аз не съм глупак — каза Ричър. — Аз съм много гневен, защото една жена, към която изпитвах топли чувства, умря пред очите ми.

— Аз също не съм глупак — каза Армстронг.

— Напротив — сряза го Ричър. — Нещо от вашето минало се е събудило след дълъг сън и не ви дава мира, а пък вие си мислите, че ако просто не му обръщате внимание, то ще се размине от само себе си? Не си ли давахте сметка, че рано или късно това ще се случи? Вие, политиците, губите допир с реалността. Мислите си, че като сте били няколко години в Конгреса или в Сената, сте вече световна знаменитост. Да, ама не. Повечето обикновени хора не бяха и чували за вас до началото на президентската кампания. Мислехте си, че всичките ви малки тайни са вече публично достояние. Но и тук сгрешихте.

Армстронг мълчеше.

— Кои са те? — запита Ричър.

Армстронг вдигна рамене.

— Да видим дали ще познаеш.

Ричър се замисли.

— Смятам, че вие страдате от прекалена избухливост — каза той. — Също като баща си. Мисля, че преди да се научите да се владеете, сте засегнали доста хора, някои от които са го забравили, но други не са. Има хора, които никога не прощават стореното зло. То може да е лична обида, унижение на достойнството им, увреждане на интересите им, каквото и да било — те никога не го забравят и чувството за мъст се превръща в част от живота им, във второ „аз“. Някакъв такъв човек е таял дълбоко в себе си чувството за понесена несправедливост, докато един ден не е пуснал телевизора и не е видял лицето ви за пръв път от трийсет години насам.

В течение на няколко безкрайни мига Армстронг седя напълно неподвижен. После запита:

— Докъде са стигнали ФБР с разследването?

— Доникъде. Въртят се в кръг като смахнати и гонят призраци. Ние сме далеч пред тях.

— А какви са намеренията ти?

— Моите намерения са да ви помогна — каза Ричър. — Не че го заслужавате, тъкмо напротив. Ако ви помогна, това ще бъде напълно случаен, страничен резултат от желанието ми да отмъстя за Нендик и жена му, за стареца Андрети, за двама мъже на име Армстронг, за агента Кросети и най-вече за Фрьолих, която беше приятелка на брат ми.

В стаята настъпи мълчание.

— Нали това, което ще кажа, ще си остане между нас? — попита Армстронг.

— Ще се наложи — отвърна Ричър. — Така и за мен е по-добре.

— Имам чувството, че си намислил нещо твърде сериозно.

— Който си играе с огъня, редно е да се опари.

— Това е законът на джунглата.

— А вие къде, по дяволите, си мислите, че живеете?

Армстронг замълча и известно време седя замислен.

Накрая каза:

— Значи сега аз ще разбера твоите тайни, а ти моите.

Ричър кимна.

— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини.

Отново настана мълчание, което продължи цяла минута.

През това време у Армстронг се извършваше странна трансформация. Когато накрая заговори, от политика Армстронг не бе останало почти нищо, а на негово място се бе появил един друг Армстронг, който почти приличаше на човешко същество.

— В повечето си изводи грешиш — каза накрая той. — Но не във всички.

Той се пресегна и издърпа едно чекмедже. Извади отвътре подплатен плик за пощенска пратка и го хвърли на бюрото. Пликът се плъзна по полираното дърво и се спря на два пръста от ръба.

— Предполагам, че това може да се нарече първото послание — каза той. — Получило се е в деня на изборите. Предполагам, че от тайните служби може да са се позачудили, но накрая са сметнали, че няма нищо страшно. Затова ми го предадоха незабавно.

Пликът беше от стандартните, каквито се продават във всяка книжарница. Беше адресиран до Брук Армстронг, Сенат на САЩ, Вашингтон. Адресът беше отпечатан върху познатия самозалепващ се етикет с познатия компютърен шрифт Times New Roman, 14 пункта, получер. Пощенското клеймо беше от щата Юта, а датата — 28 октомври. Капачето имаше вид, сякаш многократно е отваряно и затваряно. Ричър го отметна назад и надникна вътре. После обърна плика, за да може и Нили да види съдържанието му.

Пликът съдържаше един-единствен предмет — миниатюрна бейзболна бухалка, каквито се продават като сувенири или се раздават сред запалянковците за спомен. Беше от меко дърво, без всякаква украса, лакирана в цвят на мед. В дебелата си част беше около два сантиметра и половина в диаметър, а на дължина би трябвало да е около трийсет, само че дръжката й беше отчупена. Явно нарочно. Беше прерязана донякъде с трион, а после прекършена на тънкото място. После дървото при среза беше разрошено с пила, за да изглежда случайно счупено.