Лий Чайлд - Врагът

— Бъди готов за неприятности — казах аз.

— Искаш да кажеш, че ни чакат седем гладни години?

— Е, не чак толкова.

— Защо не?

— Имам такова предчувствие.

— Доволен ли си, че аз ти посреднича с местните? Или да им кажа да се свържат направо с теб? Формално погледнато, Брубейкър е твой контингент.

— Ти се занимавай с тях — отвърнах. — Имам си достатъчно грижи.

Затворихме и аз отново се наведох над списъците на Съмър. Деветстотин седемдесет и три имена. Деветстотин седемдесет и двама невинни, един виновен. Кой ли?

Съмър се върна след около час и още с влизането си ми подаде лист хартия. Беше фотокопие от заявка за изписване на оръжие, подадена преди четири месеца от сержант Кристофър Карбоун. Беше за пистолет „Хеклер & Кох“. Може би на Карбоун му бе допаднал автоматът „Хеклер & Кох“ на въоръжение в „Делта“ и бе решил да се екипира с лично оръжие от същата марка за самозащита. Изрично бе поискал модификация, която да стреля със стандартни деветмилиметрови патрони тип „Парабелум“. С пистолета си бе изписал един пълнител с 13 патрона и два резервни. Като заявка беше съвсем стандартна, пък и в избора на оръжието нямаше нищо необичайно. Предполагах, че е била удовлетворена, без да предизвика политически последици. „Хеклер & Кох“ е германска фирма, а последния път, когато проверих, Германия беше член на НАТО. Едва ли бяха възникнали й технически проблеми със съвместимостта. Патроните „Парабелум“ бяха стандартен боеприпас на НАТО. Военните складове в американската армия бяха пълни с тях. Имаше достатъчно, за да се напълнят три пълнителя с по 13 патрона милион пъти дневно, докато свят светува.

— Е, и? — запитах аз.

— Виж подписа — каза Съмър. Извади от вътрешния си джоб копието от жалбата на Карбоун по мой адрес и ми го подаде. Разгънах го на бюрото си, успоредно със заявката за оръжие. Огледах внимателно и двете.

Подписите бяха еднакви.

— Не сме графолози все пак — казах аз.

— Не е и нужно. Подписите са идентични, Ричър. Повярвай ми.

Кимнах. И двата подписа гласяха К. Карбоун; и на двата главните букви К бяха твърде характерни — издължени нагоре, изписани със замах, с дълги засукани камшичета. Малкото н в края на всеки подпис също беше характерно — с дълга и енергична напречна черта, която стигаше далеч след името и завършваше с артистична извивка надолу. Буквите а-р-б-о-у по средата бяха равни, закръглени и четливи. Подписът издаваше твърда ръка, воля и самоувереност; беше подпис, еволюирал в течение на годините, през които е бил поставян върху безброй чекове, сметки, разписки и документи за наемане на коли. Разбира се, нито един подпис не е защитен срещу фалшифициране, но този конкретно би представлявал сериозно предизвикателство. Едва ли е било лесно да се намери фалшификатор между полунощ и 08:45 сутринта във военна база в Северна Каролина.

— Ясно — казах аз. — Жалбата е истинска.

Оставих листа върху бюрото. Съмър го обърна към себе си и прочете написаното от край до край, макар че сигурно вече го знаеше наизуст.

— Много хладнокръвно звучи — каза тя. — Като нож в гърба.

— Смахната история — казах аз. — Това е. Никога не съм виждал този човек, абсолютно съм сигурен. Освен това е от „Делта“. А сред тях няма пацифисти и нежни души, които се ужасяват от едно малко сбиване. Защо се е скандализирал толкова? Да не би да съм счупил неговия крак?

— Може да е имал личен мотив — каза тя. — Може дебелият да му е бил приятел.

Поклатих глава.

— Щеше да се намеси. Да ни разтърве.

— Това е единствената жалба, която е подал за шестнайсет години служба.

— Ти да не си разпитвала?

— Да, говорих с всякакви хора. И с местни, и по телефона.

— Внимателно ли пипа?

— Много внимателно. Тази жалба е единствената, подавана някога срещу теб.

— И това си проверила значи?

Тя кимна.

— Проверявам всичко, до най-малката подробност.

— Искала си да знаеш с какъв тип си имаш работа, така ли?

— Не, исках да докажа на момчетата от „Делта“, че нямаш стари вражди. Нито с Карбоун, нито с когото и да било.

— Какво, ти мен ли закриляш?

— Все някой трябваше да го направи. Преди малко бях при тях и мога да ти кажа, че са бесни.

Кимнах. Разбрали са за Брубейкър.

— Сигурно — казах аз. Представих си затворническата им сграда, първоначално проектирана, за да не избяга никой от вътре на вън, после пригодена, за да не прониква никой от вън на вътре; сега между тия дебели стени сигурно вреше и кипеше като в тенджера под налягане. Представих си кабинета на Брубейкър, празен и притихнал. И килията на Карбоун, също празна.