Лий Чайлд - Врагът

— Тук има нещо гнило — казах аз.

— Какво?

— Всичко стана толкова лесно. — Помислих малко. — Трябва да се връщаме в Бърд — казах. — Веднага.

Франц ми зае петдесет долара и ми даде два непопълнени ваучера за пътуване. Аз ги подписах, а Лион Гарбър ги преподписа, макар да се намираше на хиляди километри, чак в Корея. Франц ни закара на летището. С щабна кола, понеже хъмърът му беше изцапан с кръвта на Маршъл. Движението не беше натоварено и стигнахме бързо. Влязохме и аз размених ваучерите срещу две места за първия полет до Вашингтон. Предадох чантата си на багаж. Този път не исках да я нося със себе си. Излетяхме в три следобед. Бяхме прекарали в Калифорния точно осем часа.

Когато кацнахме на „Нашънъл“ във Вашингтон, беше единайсет вечерта. Взех чантата си от багажната лента и се качихме на летищния автобус до дългосрочния паркинг. Шевролетът ни чакаше, където го бяхме оставили. С част от петдесетте долара на Франц напълнихме резервоара. После Съмър седна зад волана и потеглихме към Форт Бърд. В три сутринта бяхме пред главния портал. Базата беше притихнала. Във въздуха се носеше мъгла. Нищо не помръдваше.

— Накъде? — запита Съмър.

— Към казармата на „Делта“.

Тя подкара колата към някогашния затворнически портал и часовият ни пусна да влезем. Оставихме колата на паркинга. Червеният корвет на Трифонов се виждаше отдалеч дори в мрака. Беше паркиран както винаги най-накрая, близо до маркуча за вода. Изглеждаше безупречно чист.

— Защо сме тук? — запита Съмър.

— Доказателствата ни бяха доста слаби — отвърнах аз. — Ти сама забеляза. И беше напълно права. Наистина куцаха. Експертизата на щабната кола помогна, наистина, но и след това имахме само определени улики. Нямаше начин да докажем, че Васел или Кумър, или Маршъл са били на местопрестъплението. Нито че Маршъл се е докосвал до железния лост. Нито че просто не е изял киселото мляко на закуска. Още по-малко можехме да докажем, че е изпълнил нареждане на Васел и Кумър. Ако се стигнеше дотам, те можеха да твърдят, че е действал на своя глава, че се е побъркал и така нататък.

— Е, и?

— Имаме двама висши офицери, които обвинихме възоснова на твърде неубедителни косвени доказателства. Какво трябваше да се случи?

— Трябваше да се съпротивляват при ареста.

Кимнах.

— Трябваше направо да ни се изсмеят в лицето. Да се направят на засегнати, да се гневят и да заплашват. Трябваше да ни изхвърлят от стаята си. Но те не направиха нищо подобно. Седяха си мирно и кротко и с мълчанието си се признаха за виновни. Това беше моето впечатление. Така го приех аз.

— И аз също — каза Съмър. — Няма друго обяснение.

— Но защо не се съпротивляваха?

Тя помисли малко.

— От гузна съвест?

— Моля те, спести ми тия глупости.

Тя помисли още малко. После каза:

— По дяволите! Може просто да изчакват. Може да са се подготвили и утре във Вашингтон, в присъствието на адвокатите си, да направят обвиненията ни на пух и прах. Да съсипят кариерите ни. Да ни поставят на място. Може да кроят отмъщение.

Поклатих отново глава.

— В какво ги обвиних аз?

— В подбудителство към извършване на убийство.

Кимнах.

— Но мисля, че те не ме разбраха.

— Каза им го на чист английски.

— Разбраха думите, но не и контекста. Аз говорех за едно, а те си помислиха, че имам предвид друго. Което няма нищо общо със случая. Признаха се за виновни по погрешно обвинение, Съмър. По обвинение, за което знаят, че има неопровержими доказателства.

Тя мълчеше.

— Дневният ред — казах аз. — Той е още там. Не са успели да си го върнат. Карбоун ги е измамил. Когато са отворили куфарчето на магистралата, дневният ред не е бил в него. Той им го е задигнал.

— Къде е тогава?

— Сега ще ти покажа — казах аз. — Затова се върнахме. За да можем да го използваме утре. Като компенсация за доказателствата, които липсват.

Слязохме от колата, пресякохме паркинга до входа на някогашния затвор и влязохме. Вътре се чуваше обичайното хъркане на множество спящи мъже. Въздухът беше спарен. Преминахме по няколко коридора, завихме няколко пъти и се озовахме пред стаята на Карбоун. Беше празна, на вид изглеждаше, както я бяхме видели предишния път. Влязох и запалих лампата. Пристъпих към леглото. Протегнах ръка към стелажа. Прокарах пръсти по гърбовете на книгите. Извадих големия илюстрован албум за концерта на „Ролинг Стоунс“. Разтворих го и го разтърсих.

На леглото изпадна дневен ред от четири страници.