Лий Чайлд - Врагът

Маршъл им бе подал команда да пренесат огъня по нова цел.

Затова са били разменените реплики по радиостанцията. Той бе прекратил заниманията им на осем километра западно от наблюдателния пункт и ги бе извикал насам. Като им бе наредил да обстрелват собствената му позиция. Отначало те не бяха повярвали на ушите си. Оттам и запитването: Потвърдете! Повторено два пъти. На което Маршъл бе отговорил: Потвърждавам.

Той бе променил мишената им, за да прикрие бягството си.

Колко ли танка идваха към мен? Колко ли време ми оставаше? Ако двайсет танка започнеха да обстрелват района, много скоро щяха да ме улучат. Може би до броени минути. Това се разбираше от само себе си. Теорията на вероятностите го гарантираше. А да ме удари снаряд с диаметър дванайсет сантиметра и дължина трийсет, не ми се струваше особено забавно. Дори да не ме улучеше пряко, а да паднеше някъде наблизо, пак нямаше да е добре. Ако едно двайсет и пет килограмово парче метал удареше хъмъра, зад който се криех, щеше да го направи на стружки. Дори без взривен заряд кинетичната енергия на снаряда беше достатъчна, за да се получи този ефект. Все едно до мен да избухнеше ръчна граната.

На север и на запад от мен се чу насечено бум, бум. Две танкови оръдия стреляха в бърза последователност. Бяха се приближили. Снарядите профучаха във въздуха. Единият надхвърли целта, но другият беше прицелен ниско и удари стария „Шеридан“ отстрани в корпуса. Снарядът проби алуминиевата броня, сякаш беше кутийка от бира. Ако подполковник Саймън можеше сега да види отнякъде това, сигурно щеше радикално да промени концепцията си за бъдещето.

Последваха още изстрели. На двойки, бързо един след друг. Припрени двойни залпове. Все без експлозии. Но нечовешката сила на глухите удари в земя и метал беше още по-ужасяваща. Шумът беше като от сблъсък на праисторически чудовища. Като от каменна градушка, от падащи огромни канари. Въздухът съскаше и трепереше от глухия трясък на метал върху метал, сякаш древни великани кръстосваха страховити мечове. Огромни парчета броня се откъсваха от бедния „Шеридан“, превъртаха се във въздуха и се сипеха по земята. От небето се стелеха пясък и прах, изпълваха гърлото и дробовете ми, задавяха ме. Маршъл беше още в бараката.

Бях залегнал зад прикритието на джипа и го чаках с изваден пистолет. Лежах и чаках, насочил беретата към откритото пространство между бараката и хъмъра му. Насилвах ръката си да не трепери. Лежах и гледах в нищото. И чаках. Не разбирах какво става. Маршъл сигурно съзнаваше, че няма време за губене. Той бе поръчал тази градушка от метал. Атакуваше ни танкова колона. Всеки миг здравият хъмър щеше да бъде ударен от снаряд. Единственото средство на Маршъл да се спаси щеше да изчезне пред очите му. Или може би бараката щеше да бъде улучена първа и да се срине върху него. Едното или другото неминуемо щеше да се случи. Какво, по дяволите, чакаше?

Изведнъж се изправих на колене и се облещих срещу бараката. Разбрах какво е намислил Маршъл.

Самоубийство.

Бях му предложил самоубийство чрез застрелване от полицай, но той бе избрал самоубийство с танков снаряд. Беше ме видял още докато идвах и се бе сетил какво го чака. Също като Васел и Кумър, и той бе седял вцепенен от ужас, ден след ден. И накрая аз се бях задал в далечината с хъмъра, съпровождан от облак пустинен прах, идващ право към него. След кратък размисъл той бе решил какво иска и се бе обадил по радиостанцията.

Маршъл искаше да умре, като ме завлече със себе си.

Танковете се чуваха вече доста наблизо. На не повече от осем-деветстотин метра. Ясно различавах скърцането и тракането на веригите им. Движеха се все така бързо. Скоро щяха да се разгънат във ветрило, точно според инструкциите. Щяха да се поклащат и навеждат напред и после пак да застават хоризонтално, готови за стрелба. Зад тях щяха да се вдигат стълбове прах. Накрая щяха да ни обкръжат в правилен полукръг с насочени оръдия, подобно на спици на грамадно колело.

Отново залегнах зад неговия хъмър и оттам погледнах към моя. Ако се затичах към него, Маршъл щеше да ме застреля в гръб. Нямаше съмнение. Положително и той бе забелязал предимствата на двайсет и петте метра открито пространство.

Зачаках.

Чух вече близкото бум на танково оръдие и профучаването на снаряда, станах и хукнах в обратната посока. Последва втори гръм точно в момента, когато първият снаряд попадна в стария танк и го килна на една страна. Миг по-късно вторият се заби в хъмъра на Маршъл и го пръсна на парчета. Спуснах се към северния ъгъл на бараката, претърколих се плътно до основата и се заслушах в свистящите и падащи наоколо парчета метал от напълно разрушения „Шеридан“.