Лий Чайлд - Врагът

Танковете бяха вече съвсем наблизо. Чувах как ревът на двигателите и воят на трансмисиите им променят височината си с преодоляването на всяка неравност по пътя. И как веригите тракат. Чувах дори тихото виене на хидравличните предавки, които насочваха оръдията.

Скочих. Избърсах праха и мръсотията от очите си. Пристъпих към желязната врата. Малкият кратер от куршума на беретата блестеше на слънцето. Сигурен бях, че в този момент Маршъл стои до западния прозорец и се опитва да различи трупа ми зад останките на хъмъра. Знаех също, че е висок и десняк. Представих си го като мишена. Протегнах лявата си ръка и хванах дръжката на вратата. Зачаках.

Следващите два снаряда бяха изстреляни толкова отблизо, че басовото бум, бум почти се сля с бръмченето във въздуха. Отворих вратата и влязох. Маршъл беше точно насреща ми, с гръб. Гледаше на юг, силуетът му се очертаваше в светлия правоъгълник на прозореца. Прицелих се в дясното му рамо и натиснах спусъка точно в мига, когато един снаряд отнесе покрива на бараката. Изведнъж помещението се изпълни с мазилка, прах и падащи греди, усукани ленти гофрирана ламарина и парчета бетон. Паднах на колене. После по корем. Бях притиснат от рухналия покрив. Маршъл не се виждаше. Надигнах се на лакти и колене и размахах ръце, за да се отърся от нападалите отломки. Прахът се издигаше на спирала, засмукан от въздушното течение. Над главата ми се виждаше синьо небе. Чуваше се грохот на танкови вериги. После се разнесе още едно глухо бум, във въздуха профуча снаряд и предната част на бараката изчезна. Както си стоеше — плътна, здрава, иззидана от масивни тухли, просто в един миг се превърна в сив прах, който се носеше към лицето ми със свръхзвукова скорост. Въздушната вълна след него ме отвя като лист, краката ми се откъснаха от земята и аз се проснах по гръб.

Изправих се отново на лакти и колене и с мъка запълзях напред, като слепешком си проправях път през нападалите покривни греди, буци бетон и парчета смачкана ламарина. Бях като плуг. Като булдозер, който си разчиства пътека през руините. Във въздуха имаше толкова прах, че предметите бяха загубили очертанията си. Виждах само слънчевата светлина. Слънцето беше отпред и светеше в очите ми. Мракът оставаше назад. Продължавах да пълзя.

Намерих пушката. Цевта й беше изкривена. Захвърлих я настрани. Открих Маршъл на пода. Лежеше по гръб, неподвижен. Разринах с ръце боклуците върху него, хванах го за яката и го изправих да седне. Завлякох го до предната стена. Подпрях се с гръб на нея и се плъзнах надолу, докато усетих с гърба си отвора на прозореца. Гърлото ми беше пълно с прах, давех се. Прах имаше и в очите ми. Сграбчих Маршъл за яката, избутах го през прозореца и скочих след него. Повдигнах се на лакти и колене, сграбчих го отново за яката и го помъкнах към хъмъра. Прахът около бараката се беше поразредил. На около триста метра вляво и вдясно от нас се виждаха танкове. Бяха много. Нажеженият метал блестеше на слънцето. Бяха ни обградили. Образували бяха идеален полукръг, дългите цеви на оръдията им бяха насочени право към нас. Едно от дулата проблесна, чу се бум, после свистене във въздуха. Видях как куполът се разтърси от отката на цевта. Видях самия снаряд, който прелетя над главите ни. Чух пукота, когато премина звуковата бариера. Видях как се заби в останките на бараката. Върху гърба ми се посипаха още отломки. Проснах се по очи и зачаках неподвижно в ничията земя.

В този момент чух нов изстрел. Още един танк пусна голям пламък от дулото си, седемдесеттонната грамада се люшна назад от отката, снарядът премина с писък над главите ни. Запълзях отново, сякаш плувах през прахоляка, като влачех Маршъл за яката. Нямах представа какво им бе наредил по радиото. Какви указания им беше дал. Сигурно им беше казал, че се е евакуирал. И да не обръщат внимание на хъмърите. Сигурно затова му бяха поискали потвърждение.

Може би им е било трудно да повярват, че хъмърите са били пожертвани.

Но бях сигурен, че каквото и да ставаше, вече нямаше шанс да прекратят огъня. Те просто не ни виждаха. Около нас се стелеше пелена от прах, а видимостта от един „Ейбрамс“ със затворени люкове и без това не е особено добра. Все едно да гледаш през пазарска торба с малък правоъгълен отвор, изрязан в дъното. Спрях, отупах се от праха, изкашлях се и погледнах напред. Бяхме се приближили до моя хъмър.

Видя ми се в изправност, стъпил на четирите си колела.

Беше невредим.