Лий Чайлд - Врагът

Не го улучих. Отвътре чух гласа му:

— Презареждам!

Сигурно лъжеше. Една „Итака МАГ–10“ събира три патрона. Докато той бе изстрелял само един. Сигурно ме чакаше да изляза от прикритието си и да го нападна. При което само да се усмихне и да ме пререже на две със следващия изстрел. Останах на мястото си. За разлика от него не ми се полагаше и презареждане. Бях изстрелял четири, оставаха ми единайсет.

И тогава отново чух радиостанцията. Кратко припукване, малко електростатичен шум, четири кратки срички: Разбрано, край. Изречени бързо и с лекота, като трела на пиано.

Маршъл стреля отново. Видях как голямата цев се появи в прозореца, последва нова мощна експлозия и задницата на хъмъра приклекна с една педя. Като голямо, ударено от куршум животно. Проснах се по лице в пръстта и погледнах отдолу. Той стреляше по гумите. Хъмърът може да се движи със спаднали гуми. Това е част от техническия замисъл. Но не и изобщо без гуми. А десеткалибровата „Итака“ не може просто така да спука гума. Тя направо я премахва. Откъсва я от джантата и я нацепва на ситни парченца, които се пръскат на пет метра наоколо.

Той искаше да извади своя хъмър от строя и да се опита да задигне моя.

Отново се изправих на колене, скрит зад предния капак. Сега бях в по-голяма безопасност отпреди. Голямата машина беше наклонена на една страна до земята и ми осигуряваше солидно метално прикритие. Притиснах се до предния калник, на една линия с блока на двигателя. Така между мен и пушката имаше триста килограма желязо. Замириса на дизел. Някъде имаше прекъсната тръбичка. Дизелът изтичаше бързо. Нямаше гуми, нито гориво в резервоара. Не можех и да напоя ризата си в дизел, да я запаля и да я хвърля в бараката. Нямах кибрит. Освен това дизелът не е така леснозапалим, както бензинът. Просто мазна течност. Трябва да се изпари и да е под високо налягане, за да експлодира. Затова и хъмърът е направен с дизелов двигател. За по-безопасно.

— Сега вече презареждам — обади се Маршъл.

Изчаках. Лъжеше ли, или казваше истината? Може би този път второто. Но това не ме интересуваше. Не бързах за никъде. Беше ми хрумнала по-добра идея. Пропълзях покрай кипнатия резервоар на хъмъра и спрях до задната броня. Надникнах и определих зрителния си ъгъл. На юг виждах своя хъмър. На север имах обзор почти до бараката, но не виждах самата нея. Между тези две точки имаше открито пространство, широко около двайсет и пет метра. Нещо като ничия земя. Маршъл трябваше да го пресече, за да се добере до хъмъра ми. Точно в обсега на моя огън. Сигурно щеше да тича заднишком и същевременно да стреля. Но оръжието му побираше само три патрона. Ако ги използваше пестеливо, това означаваше по един изстрел на всеки осем метра. Ако изгърмеше всички още в началото, докато стигнеше до колата, щеше да е напълно беззащитен. При всяко положение това щеше да е краят му. Имах единайсет патрона тип „Парабелум“, надеждно оръжие, и стоманената задна броня на хъмъра, на която да се подпра.

Усмихнах се.

И зачаках.

В този момент старият „Шеридан“ зад гърба ми се разпадна.

Във въздуха се чу тихо бучене, сякаш към мен се носеше снаряд с размерите на фолксваген костенурка. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как грохналата бойна машина стана на парчета, сякаш я бе блъснал влак. Корпусът подскочи на две педи от земята, шперплатовите обшивки се разхвърчаха на трески, куполът се откъсна от основата си, преобърна се във въздуха като в забавен кадър и глухо тупна на земята на три метра от мен.

Нямаше експлозия. Само могъщ басов тътен, като от огромен гонг при удара на метал в метал. После зловеща тишина.

Погледнах на другата страна, към откритото пространство между мен и хъмъра. Там нямаше никой. Маршъл беше останал в бараката. После над главата ми премина сянка. Видях как във въздуха лети снаряд със същата странна илюзия за забавеност на движението, която се получава при далекобойната артилерия. Снарядът профуча над мен по идеално правилна траектория и се заби в пясъка на петдесетина метра по-нататък. Около мястото на попадението се вдигна облак прах.

Отново нямаше експлозия.

Обстрелваха ме с тренировъчни муниции.

В далечината вече се долавяше свирене на турбини, придружено от едва доловимо тракане на танкови вериги. И приглушен рев на двигатели. Към мен с пълна скорост се задаваше танкова колона. Чу се далечен гръм на голямо оръдие. Известно време нищо. После отново леко бучене във въздуха. И отново остър звук от смачкване и разкъсване на метал. Старият „Шеридан“ бе ударен повторно. Без експлозия. Външно тренировъчният снаряд по нищо не се различава от бойния — същата големина, същата маса, същото количество метателен заряд в гилзата, но в самия снаряд няма експлозив, а голямо парче инертен метал. Нещо като куршум от пистолет, само че дванайсет сантиметра дебел и трийсет дълъг.