Лий Чайлд - Врагът

Без да се отклонявам от пътя, пуснах хъмъра по инерция и спрях на трийсетина метра южно от бараката. Отворих вратата и излязох на жегата. Може би нямаше повече от двайсет и пет градуса, но след Северна Каролина, Франкфурт и Париж се чувствах като в саудитската пустиня.

Маршъл ме гледаше през една дупка в стената.

Бях го виждал само веднъж, и то не лице в лице. Беше на първи януари, Нова година, пред щаба на Форт Бърд, и то зад тъмните стъкла на черния мъркюри. Тогава го бях преценил като висок, снажен и мургав; после бях проверил в досието му и се бях оказал прав. Висок, едър, със смугла кожа. С гъста, късо подстригана черна коса. Облечен беше с пустинна камуфлажна униформа и леко се беше навел напред, за да наднича през дупката в сгуробетона.

Застанах до моя хъмър. Той безмълвно ме наблюдаваше.

— Маршъл! — извиках аз.

Не отговори.

— Сам ли си?

Никакъв отговор.

— Военна полиция — извиках аз, този път по-силно. — Всички военнослужещи незабавно да излязат от сградата.

Никакъв отговор. Виждах ясно Маршъл през дупката. И той ме виждаше. Сигурно беше сам. Ако имаше още някой, щеше да излезе. Освен Маршъл друг нямаше причина да се бои от мен.

Той се дръпна назад и изчезна. Сякаш се разтвори в мрака вътре. Извадих от джоба си пистолета, който бях взел назаем. Беше нова „Берета М9“. Имах един стар железен принцип: Никога не се доверявай на оръжие, което не си изпитал сам. Заредих патрон в цевта. Звукът от прещракването на затвора отекна рязко в тишината. На запад облакът прах продължаваше да се движи. Беше станал по-голям, явно се приближаваше. Свалих предпазителя на беретата.

— Маршъл! — извиках още веднъж.

Той не отговори. Но от бараката се чу тих глас, после припукване и електростатичен шум като от полева радиостанция. На покрива нямаше антена. Сигурно имаше портативен радиопредавател.

„Кого викаш, Маршъл? — запитах го мислено аз. И отговорих сам на себе си: — Кавалерията може би?“

И в този момент ми хрумна една мисъл. Кавалерията значи. Или може би един брониран полк? Обърнах се и погледнах облака прах, който се приближаваше откъм запад. Изведнъж разбрах какво става. Бях сам, насред пустинята, с доказан убиец. Той беше в тухлена барака, а аз на открито. Имах и партньорка, но тя беше четирийсет и няколко килограма момиче, и то на стотина километра оттук. Докато неговите приятелчета в този момент се задаваха на хоризонта, повикани на помощ със седемдесеттонните си танкове.

Веднага се махнах от пътя. Заобиколих бараката откъм изток. Видях го отново. Преместваше се от дупка на дупка и ме гледаше. Не ме изпускаше от поглед.

— Излез от сградата, майоре! — извиках отново аз.

Известно време той не отговори. Накрая извика:

— Няма да стане.

— Излез навън, майоре — повторих аз. — Знаеш защо съм тук.

Той се дръпна навътре и изчезна в мрака.

— От този момент ти се пише съпротива при арест — извиках аз.

Никакъв отговор. Никакъв звук изобщо. Продължих напред. Заобиколих изцяло постройката. Вече бях откъм северната й страна. Там нямаше дупки в стената. Само една желязна врата. Затворена. Помислих си, че едва ли има ключалка. Какво имаше тук за крадене? Можех да отида до нея и да я отворя. Дали не беше въоръжен? По устав не би трябвало да бъде. Какви врагове би могъл да очаква един наблюдател на огнева позиция? Но пък, от друга страна, умен мъж като Маршъл сигурно би взел известни предохранителни мерки.

Земята около желязната врата беше отъпкана. Разни хора бяха паркирали от двете страни, бяха слизали от колите си и влизали вътре. От това се бяха образували естествени пътечки. Нито една от тях не водеше на север към мен. От вратата всичките завиваха на запад или на изток. Към тази страна на сградата, откъдето падаше сянката сутрин или следобед. Така че аз запристъпвах по открития терен към вратата, докато стигнах на десетина метра от нея и спрях. Позицията ми не беше лоша. Във всеки случай беше за предпочитане пред това да вляза вътре и да се натъкна на изненада. Можех да чакам цял ден. Все пак беше януари. Обедното слънце нямаше да ме изгори. Щях да изчакам Маршъл да се предаде. Или да умре от глад. Аз бях закусил след него. А пък, ако решеше да си проправя път със стрелба, може би щях да успея да го гръмна. Не ми представляваше проблем.

Проблемът беше в дупките в сгуробетона, които служеха за прозорци на останалите три стени. Бяха достатъчно големи, за да се провре през тях човек. Дори едър мъж като Маршъл. Можеше да излезе от западната страна и да се добере до хъмъра си. Или от източната и да задигне моя. Военните автомобили нямат ключ за запалването. Имат големи червени бутони тъкмо за такива случаи, когато някой трябва да се метне на джипа и да отпраши като Уайът Ърп от Додж Сити. А пък аз не можех да наблюдавам едновременно западната и източната страна на бараката. Не и от относително защитена позиция.