Лий Чайлд - Врагът

— Брубейкър — казах аз.

Той отново кимна.

— В багажника е имало следи от Брубейкър. Кръв и парченца мозък, ако трябва да бъдем точни. Опитали са се да позабършат със салфетки, но не особено добре.

— Друго? — запитах аз.

— Много неща — отвърна той. — В колата е имало кръв и от друг източник, малко размазано петънце от ръкав на яке или острие на нож.

— На Карбоун е — казах аз. — Маршъл е бил скрит в багажника. Намерили ли са нож?

— Не. Но отпечатъците на Маршъл са навсякъде в багажника.

— Нищо чудно — казах аз. — Той се е возил вътре няколко часа.

— Под постелката имало една идентификационна плочка — продължи Франц. — Само една. Сякаш верижката е била откъсната, а другата се е загубила.

— На Карбоун ли?

— А чия друга?

— Аматьорска работа — казах аз. — Още нещо?

— Обичайните боклуци. Колата не била чистена отдавна. Пълна била с косми, текстилни влакна, обвивки от хамбургери, кутии от безалкохолни. Такива неща.

— А кофички от кисело мляко?

— Една — отвърна Франц. — Отзад, в багажника.

— Ягода или малина?

— Ягода. С отпечатъците на Маршъл. Явно е закусил.

— Отворил я е — казах аз, — но не я е изял.

— Имало и празен плик — каза Франц. — Адресиран до Креймър, Дванайсети корпус, Германия. Въздушна поща, пуснат преди година. Без обратен адрес. Приличал на онези пликове, в които изпращат снимки. Само че вътре нямало нищо.

Замълчах. Той ме погледна в огледалото.

— Харесват ли ти новините?

Усмихнах се.

— Стават колкото да преминем от догадки към косвени доказателства.

— Огромна крачка за цялото човечество — каза той.

Извърнах глава. Замислих се за Карбоун, за Брубейкър и за мисис Креймър. И за мисис Ричър. На много хора по света е било писано да умрат през първата половина на януари 90-а.

В крайна сметка ни беше нужен повече от час, за да стигнем до Ъруин. Казах си, че всичко, което се говореше за шосетата в Лос Анджелис, ще се окаже вярно. Иначе базата си беше същата, каквато я помнех — забързана и делова както винаги. Форт Ъруин заемаше един огромен правоъгълник от пустинята Мохаве. Тук се редуваха на ротационен принцип бронетанкови полкове, които играеха ролята на домакини при смесени учения. Във въздуха се усещаше пролетна атмосфера, задаваха се големи маневри. Но в Калифорния по принцип времето беше все хубаво, хората обичаха да се забавляват на слънце с големите си скъпи играчки.

— Веднага ли искаш да се захванеш за работа? — запита Франц.

— Ти държиш ли ги под око?

Той кимна.

— Дискретно.

— Е, тогава най-напред да закусим.

Офицерският клуб в базата беше идеалното място за хора като нас, изтерзани от глад. Километричният бюфет предлагаше същото меню като в Германия, но портокаловият сок и фруктиерите с пресни плодове изглеждаха някак си по-естествено в Калифорния. Франц вече беше закусил. Аз погълнах количества храна колкото за една мотострелкова рота, а Съмър дори повече. Налях се с толкова кафе, колкото успях да побера. Накрая с мъка се оттласнах от масата. Поех си дълбоко дъх.

— Е — казах аз, — на работа.

Върнахме се в кабинета на Франц и той се свърза с хората си. Казаха му, че Маршъл е вече на танковото стрелбище, но Васел и Кумър още били в стаите в общежитието. Франц ни закара дотам с хъмъра. Слязохме на тротоара. Слънцето напичаше. Във въздуха се носеше прах.

Общежитието за командировани във Форт Ъруин имаше такъв вид, сякаш беше построено от същия предприемач, спечелил търга за казармите на XII корпус в Германия. С редици от еднакви къщички около покрит с пясък централен двор. Имаше и стая за гледане на телевизия, салон за тенис на маса, фоайета за почивка. Франц ни преведе през една врата, направи крачка встрани и аз се озовах срещу Васел и Кумър, седнали на две кожени кресла. Внезапно си дадох сметка, че всъщност съм ги виждал само веднъж — в собствения си кабинет във Форт Бърд. Това ми се стори несправедливо, като се имаше предвид колко време бях прекарал в мисли за тях.

И двамата бяха с нови камуфлажни униформи с „подобрен“ пустинен десен — на големи кафяви петна, — войниците му казваха шоколадов десерт. В тях изглеждаха също така неуместно, както и в горските камуфлажки. Приличаха на ротарианци. Васел беше плешив, както го бях запомнил, а Кумър носеше очила.

Те вдигнаха глави и ме погледнаха.

Поех си дълбоко дъх.

Висшестоящи офицери.

Полицейски тормоз.

Може ти да се окажеш в затвора вместо тях.

— Генерал Васел — казах аз — и полковник Кумър. Арестувани сте за нарушения на дисциплинарния устав и за подбудителство на трети лица към извършване на убийство.