Лий Чайлд - Врагът

— Може да са били уморени — каза тя. — От напрежението, от шока, от многото път. Представи си само: тръгват от Арлингтън, отиват чак до Смитфийлд, оттам се връщат в Кълъмбия, оттам до „Дълес“. Това са, кажи-речи, осемнайсет часа без прекъсване. Нищо чудно, че са направили и някои грешки. Но са щели да се отърват безнаказано, ако ти не беше пренебрегнал заповедта на Уилард.

Кимнах. Не казах нищо.

— Доказателствата ти куцат отвсякъде — каза тя. — Не са дори и косвени. Просто предположения.

— Знам го и без да ми го кажеш — отвърнах аз. — Затова са ми нужни техните самопризнания.

— Трябва да обмислиш много внимателно всичко, преди да им отправиш обвинения. При такива слаби доказателства може ти да се окажеш в затвора вместо тях.

Чух зад нас някакво раздвижване. Появи се стюардесата със закуските ни. Подаде една на монахинята, една на Съмър и една на мен. Като порция изглеждаше доста жалко. Претоплен сандвич с шунка и сирене и шишенце студен сок. И това беше всичко. Кафето щеше да дойде по-късно, предположих аз. Или по-скоро се надявах. Приключих със закуската за около трийсет секунди. На Съмър й трябваха трийсет и една. Докато монахинята изобщо не започваше своята. Табличката й стоеше недокосната на сгъваемата масичка пред нея. Аз смушках Съмър в ребрата.

— Попитай я дали ще яде.

— Не мога! — отвърна тя.

— Длъжна е да проявява милосърдие — казах. — Нали е монахиня!

— Не мога — повтори тя.

— Можеш!

Съмър въздъхна.

— Добре де, след малко.

Но изпорти работата. Забави се повече, отколкото трябваше. Монахинята обели станиола и захапа сандвича.

— Съжалявам — каза Съмър.

Погледнах я.

— Какво каза?

— Казах: съжалявам.

— Не, преди това. Какво беше последното нещо, което каза?

— Казах, че не мога просто така да я запитам дали ще си яде закуската.

Поклатих глава.

— Не, преди изобщо да донесат закуската.

Видях как Съмър мислено пренавива лентата в главата си.

— Казах, че Васел и Кумър щяха да се отърват безнаказано, ако ти не беше пренебрегнал заповедта на Уилард.

Кимнах. Поразсъждавах около минута върху този факт. После затворих очи.

Когато ги отворих, бяхме вече в Лос Анджелис. Самолетът бе допрял пистата; събуди ме рязкото разтърсване и писъкът на гумите върху бетона. Съмваше се. Зората изглеждаше кафеникава, както често става в Лос Анджелис. Гласът на пилота по уредбата ни съобщи, че в Калифорния е седем часът. През последните два дни се бяхме движили все на запад и денонощията ни бяха средно по двайсет и осем часа. Бях успял да поспя и не се чувствах особено уморен. Но умирах от глад.

С вдървени от седенето крака слязохме от самолета и поехме към лентите за багаж. Наоколо сновяха шофьори и посрещачи. Огледах се. Видях, че Калвин Франц не е пратил човек да ме посрещне. Бе дошъл лично. Зарадвах се. Приятно ми беше да го видя. Знаех, че с него сме в добри ръце.

— Имам новини за теб — каза той вместо поздрав.

Представих му Съмър. Здрависаха се, после той взе чантата й и я понесе. Предположих, че го прави отчасти от куртоазия, отчасти за да ускорим крачка и да стигнем по-бързо до колата му. Беше хъмър, паркиран в строго забранената зона. Но полицаите като че ли не смееха да го доближат. Един хъмър с черно-зелена камуфлажна боя има този ефект върху повечето хора. Качихме се. Оставих Съмър да седне отпред до шофьора. Реших на свой ред да проявя куртоазия, а освен това смятах да се опъна на задната седалка. Тялото ми се беше схванало от полета.

— Намерили са щабната кола — каза Франц.

Той даде газ и хъмърът с грохот се отлепи от бордюра. Форт Ъруин се намираше малко на север от квартала Барстоу, което означаваше петдесет километра напреко през града. Сигурно щяхме да стигнем за около час при сутрешното движение. Забелязах, че Съмър го наблюдаваше как шофира. В очите й се четеше професионално одобрение. Макар че тя сигурно щеше да ни закара дотам за трийсет и пет минути.

— Била оставена в „Андрюс“ — каза Франц. — На пети януари.

— Точно когато Маршъл е бил извикан в Германия.

Франц кимна, без да отделя поглед от пътя.

— Така е според книгата на портала. Паркирана била лично от Маршъл в запазените за транспортни войски места. Нашите хора са я качили на ремарке и са я закарали във ФБР. За по-бързо. Бюрото имаше да ни връща определени услуги. Работили са цяла нощ по нея. Отначало с нежелание, което бързо прераснало в огромен интерес. Явно случаят се припокривал с някакво тяхно разследване.