Лий Чайлд - Врагът

Той ми подаде папката.

— Вие сте следовател от Сто и десета специална част — каза той. — По устав Сто и десета има извънредни правомощия. Имате право да арестувате всеки военнослужещ навсякъде, включително самия мен в собствения ми кабинет, ако сметнете за необходимо. Така че прочетете папката „Аргон“. Ще се убедите сам, че тя доказва моята пълна изрядност. Ако сте съгласен, после можете да отидете и да си довършите започнатото другаде.

Началник-щабът стана от бюрото си. Ръкувахме се повторно. После той излезе от кабинета. Остави ме сам вътре. Сам посред нощ, в сърцето на Пентагона.

Трийсет минути по-късно се качих в колата при Съмър. Не бе палила двигателя, за да пести бензин, и вътре беше студено.

— Е? — погледна ме въпросително тя.

— Една съществена грешка — казах аз. — Войната не била между началник-щаба и заместника. А между началник-щаба и министъра на отбраната.

— Сигурен ли си? — попита тя.

Кимнах.

— Видях с очите си папката. Пълна с докладни и заповеди от последните девет месеца. На различна хартия, с различни пишещи машини, невъзможно е да се фалшифицира за четири часа. Инициативата от самото начало е на началник-щаба, който е абсолютно изряден.

— И как го понесе той?

— Доста добре — казах аз — предвид обстоятелствата. Но не мисля, че има намерение да ми помага.

— За какво да ти помага?

— Да се измъкна от неприятностите, които си навлякох.

— И какви са те?

— Скоро ще разбереш.

Тя само ме погледна.

— А сега накъде?

— Към Калифорния — казах аз.

Когато стигнахме до летище „Нашънъл“, резервоарът беше изцеден до капка. Оставихме шевролета на дългосрочния паркинг и примирено закрачихме към терминала. Разстоянието беше около километър и половина. По това време нямаше автобуси. Беше посред нощ и цялото летище беше празно. В самия терминал трябваше да изкараме чиновника от задната стаичка, за да ни издаде билети. Подадохме му последните два откраднати ваучера и той ни даде места за първия сутрешен полет до Лос Анджелис. Очакваше ни дълга нощ.

— Каква е задачата? — запита Съмър.

— Три ареста — отвърнах аз. — На Васел, Кумър и Маршъл.

— По какви обвинения?

— Серийно убийство. На мисис Креймър, Карбоун и Брубейкър.

Тя ме изгледа невярващо.

— Можеш ли да го докажеш?

Поклатих глава.

— Знам точно какво е станало. Знам кога, как, къде и защо. Но не мога да докажа нищо. Ще трябва да разчитаме на самопризнания.

— Които няма да получим.

— В други случаи съм получавал — казах аз. — Има си начини.

Тя потръпна.

— Намираме се в армията, Съмър — казах. — И аз не съм някоя детска учителка.

— Обясни ми за Карбоун и Брубейкър.

— Първо трябва да ям. Гладен съм.

— Нямаме пари — каза тя.

И без това повечето заведения бяха със спуснати решетки. Може би пък щяха да ни нахранят в самолета. Отнесохме чантите си в чакалнята и седнахме с лице към една огромна витрина, през която се виждаше единствено черна, непрогледна нощ. Седалките представляваха дълги пейки с винилова тапицерия, на всеки три педи с фиксирани облегалки за ръцете, за да не могат чакащите да се излягат.

— Е, обясни ми — каза тя.

— Това са само поредица от безумни догадки, навързани една за друга.

— Нищо, пробвай.

— Е, добре. Да започнем с мисис Креймър. Защо според теб Маршъл е отишъл в Грийн Вали?

— Защото е най-логичното място, откъдето да започне.

— Не. Това е най-нелогичното място, откъдето да започне. Самият Креймър не се е отбивал там от пет години. Хората му положително са го знаели. Придружавали са го толкова пъти. И въпреки това са взели бързо решение и Маршъл е потеглил натам. Защо?

— Може би защото Креймър им е казал, че си отива вкъщи?

— Правилно — казах аз. — Той им е казал, че този път ще бъде при жена си, за да скрие факта, че се среща с Карбоун.

Но пък, от друга страна, защо изобщо е трябвало да им се отчита къде отива?

— Не знам — отвърна тя.

— Защото има хора, пред които сме длъжни да се отчитаме.

— И кои са те?

— Да предположим, че един богаташ пътува с любовницата си. Ако реши да прекара една нощ насаме, все нещо трябва да й каже. И ако й каже, че ще се отбие при жена си колкото за пред хората, тя би трябвало да му повярва. Може да не й хареса, но ще го приеме. Понеже от него се очаква от време на време да го прави. Това е част от сделката.

— Креймър не е имал любовница. Бил е хомо.

— Имал е Маршъл.

— Невъзможно! — каза тя. — Не го вярвам.