Лий Чайлд - Врагът

Преведе ме покрай пропуска, свихме вляво по коридора и повървяхме още малко. После влязохме в преддверието към кабинета му и там ни посрещна жената с изискания глас. Изглеждаше точно както си я бях представил, само дето на живо гласът й звучеше още по-приятно, когато ме запита:

— Кафе, майоре?

На шкафа до нея имаше кана кафе. Сигурно бе натиснала бутона в единайсет и петдесет и три, за да бъде готово точно в дванайсет. Имах чувството, че за кабинета на началник-щаба това е нещо нормално. Подаде ми кафето в чашка от тънък порцелан. Беше ме страх да не я смачкам като черупка на яйце. Жената беше в цивилни дрехи. С тъмен костюм, толкова строг, че изглеждаше по-официален от униформа.

— Оттук, моля — каза началник-щабът и ме въведе в кабинета си. Чашката с кафето изтрака върху чинийката. Кабинетът беше учудващо спартански. Стените бяха от същия боядисан с блажна боя бетон, както всичко останало в сградата. Със същото желязно бюро, каквото бях видял при патоанатома във Форт Бърд.

— Седнете — каза той. — Ако не възразявате, срещата ни ще бъде кратка. Минава полунощ.

Не казах нищо. Той ме наблюдаваше.

— Предадоха ми съобщението ви — каза той. — Получено и разбрано.

Аз мълчах. Той опита обходна маневра за стапяне на леда.

— Хората на Нориега са още на свобода. Защо според вас?

— Това са седемдесет и пет хиляди квадратни километра — отвърнах аз. — Има къде да се скрият.

— Ще ги хванем ли все пак?

— Няма съмнение — казах аз. — Някой от техните ще ги издаде за пари.

— Вие сте циник.

— Реалист — поправих го аз.

— Е, какво имате да ми казвате, майоре?

Отпих от кафето си. В кабинета беше полутъмно. Изведнъж си дадох сметка, че се намирам в една от най-добре охраняваните сгради на земята, през нощта, насаме с най-високопоставения военен в страната. И бях на път да му отправя твърде сериозно обвинение. За това, че съм тук, знаеше само още един човек — Съмър, а и тя като нищо се намираше вече в някоя килия.

— Бях в Панама допреди две седмици — казах аз. — Когато получих заповед за преместване.

— Защо според вас?

Поех си дълбоко дъх.

— Мисля, че заместник началник-щабът е искал определени хора на определени места, понеже е очаквал неприятности.

— Какви неприятности?

— Вътрешен преврат от вашите приятели от бронетанковите войски.

Той помълча известно време.

— И дали тревогите му са били оправдани?

Кимнах.

— Във Форт Ъруин е била насрочена конференция навръх Нова година. Имам основания да вярвам, че дневният й ред е бил най-малкото спорен, вероятно незаконен, може би граничещ с държавна измяна.

Началник-щабът мълчеше.

— Само че конференцията е била осуетена — продължих аз. — Поради смъртта на генерал Креймър. Но са останали проблеми, свързани с възможни разкрития. Заради което вие лично сте се погрижили да отстраните полковник Гарбър от Сто и десета специална част и да го замените с некадърник.

— И какво бих постигнал с това? — запита той.

— Нещата да следват естествения си ход и разследването да иде в задънена улица.

Дълго време той седя неподвижно. После се усмихна.

— Добър анализ — каза накрая той. — Рухването на системата на съветския комунизъм няма как да не предизвика напрежение в американските въоръжени сили. То на свой ред води до вътрешни планове и заговори. Които също трябва да бъдат предвидени и да предизвикат ответни мерки, за да бъдат пресечени в зародиш. Както сам уместно отбелязахте, напрежението на върха намери израз в редица мерки и контрамерки.

Сега пък аз мълчах.

— Като при игра на шах — продължи той. — Заместник началник-щабът прави своя ход, после аз правя моя. Заключението ви е доста логично, струва ми се, понеже става въпрос за играчи на високо ниво, от които единият превъзхожда по ранг другия.

Погледнах го в очите.

— Да не би да греша?

— Само в две подробности — отвърна той. — Очевидно сте прав, че се задават огромни промени. ЦРУ не успя навреме да забележи предстоящата гибел на Съветите, така че ние разполагахме с по-малко от година, за да обмислим нещата. Но, повярвайте ми, добре сме ги обмислили. Сега се намираме в уникална ситуация. Приличаме на боксьор тежка категория, който в течение на години е тренирал за световната титла, докато една сутрин се е събужда, за да научи, че съперникът му е умрял. Доста объркващо усещане. Но въпреки това ние успяхме да си напишем домашното.

Той се наведе напред, отвори едно чекмедже на бюрото си и с мъка измъкна оттам огромна папка с твърди корици. Беше поне четири пръста дебела. Със зелено облекло, върху което беше отпечатана една-единствена дълга дума. Той обърна папката към мен, за да мога да я прочета. Отгоре пишеше: Преобразувания.