Лий Чайлд - Врагът

— Крият се. Мислят си, че сме още в Европа. Знаят, че Уилард наблюдава летищата. И че щом се появим, ще ни спипа.

— Но те трябват ли ни всъщност? — запита Съмър. — Двамата не са знаели за мисис Креймър. Когато им го съобщи онази вечер в кабинета си, бяха шокирани. Предполагам, че са разпоредили претърсването на дома, но не и убийството.

Кимнах. Съмър беше права. Онази вечер в кабинета ми Васел и Кумър наистина бяха страшно изненадани. Кумър пребледня и запита дали убийството е било с цел грабеж. Този въпрос очевидно беше плод на гузна съвест. Той показваше, че Маршъл им е спестил най-лошата новина. След като се бе върнал в хотела в три и двайсет сутринта, той им бе признал, че не е намерил куфарчето, но бе премълчал всичко останало. Васел и Кумър явно са били принудени да сглобяват картината в движение след онази вечер в моя кабинет, на тъмно и постфактум. Сигурно не бяха скучали на връщане.

— Пак стигаме до Маршъл — каза Съмър. — Той е изпаднал в паника и е извършил убийство.

— Формално погледнато, имаме заговор — казах аз. — Всички са еднакво виновни.

— Не могат да им предявят обвинения — каза тя.

— Това си е проблем на военния съд.

— Няма доказателства.

— Те са извършили и друго — казах аз. — Повярвай ми, ударът по главата на мисис Креймър е най-малкият им проблем.

Поставих още монети в апарата и набрах номера на началник-щаба, някъде дълбоко в сърцето на Пентагона. Отговори ми женски глас с перфектен вашингтонски тембър — балансиран, изискан, почти без акцент. Предположих, че е висша администраторка, останала до късно на работа. По гласа си я представих на около петдесет, прошарена, с пудра на лицето.

— Запишете си това, което ще ви кажа — започнах аз. — Казвам се Ричър и съм майор от военната полиция. Наскоро бях преместен от Панама във Форт Бърд, Северна Каролина. Точно в полунощ ще бъда на пропуска на вътрешния пръстен във вашата сграда. Нека началник-щабът сам реши дали иска да се срещне с мен, или не.

Замълчах.

— Това ли е? — запита жената.

— Да — отвърнах аз и затворих. Прибрах петнайсетте останали цента в джоба си. Пъхнах телефонния указател под мишница. — Да вървим — казах на Съмър.

Минахме през бензиностанцията и допълнихме резервоара за осем долара, след което поехме на север.

— Началник-щабът да реши дали да се срещне с теб, или не? — рече Съмър. — Какво, по дяволите, значи всичко това?

Движехме се по магистрала 95, до Вашингтон имаше още около три часа път. Може би два и половина, понеже Съмър караше както винаги.

— Мъти се нещо сериозно — казах аз. — Защо иначе Карбоун ще си позволи да измъкне Брубейкър от новогодишно парти? Щом не е могъл да изчака, работата наистина е била важна. И как си обясняваш това, че в един и същ ден са разместили двайсет елитни полицаи по целия свят?

— Ти си майор — каза тя. — Както и Франц, Санчес и останалите. Всеки полковник би могъл да ви премести.

— Да, но комендантите също са разместени. Разкарани са да не пречат. А повечето от тях са полковници.

— Е, добре, значи някой бригаден генерал го е направил.

— С подправен подпис върху заповедите?

— Всеки може да подправи подпис.

— И да стиска палци после да му се размине? Не, цялата история е подготвена от човек, който е знаел, че може да действа безнаказано. От някой недосегаем.

— От началник-щаба?

Поклатих глава.

— По-скоро от заместника му. Тъкмо сега заместник началник-щабът е офицер от пехотата. Може да се предполага, че е доста интелигентен. На подобни постове не назначават идиоти. Видял е какво става. Видял е как рухва Берлинската стена, помислил е и е заключил, че много скоро ще почнат да рухват и други неща. Целият установен ред.

— Е, и?

— И е започнал да се тревожи, че в бронетанковите войски замислят сериозен ход, защото там имат най-много да губят. Според мен заместник началник-щабът е предвидил, че нещо се мъти, и е пратил най-добрите си хора там, където бихме могли да го предотвратим още в зародиш. Той има всички основания да се тревожи. Защото танкистите са усетили надвисналата опасност и са предприели изпреварващи ходове. Те най-малко желаят някакви си интегрирани части, където ще ги командват офицери от пехотата. Искат си нещата постарому. Така че конференцията в Ъруин е щяла да даде сигнал за нещо страшно. Затова толкова са треперели, че дневният ред може да попадне където не трябва.

— Но промените, така или иначе, ще настъпят — каза тя. — Никой не може да ги предотврати.