Лий Чайлд - Врагът

Дръпнахме вратата и влязохме. Зад касовия апарат се виждаше ново лице. Може би беше приятел или роднина на оня дебелак. Във всеки случай не ме познаваше. Освен това бяхме с обикновени камуфлажни униформи. Без отличителни знаци за войскова част. По нищо не личеше, че сме от военната полиция. За него бяхме скромен източник на доход за заведението. Нищо повече. Дори не ни удостои с поглед.

Помещението беше почти празно. Изглеждаше много различно от предишния път. Огромно, студено и пустеещо. Приличаше на заводски цех. Като ги нямаше телата да убиват звука, музиката гърмеше по-силно и по-тенекиено от друг път. Дансингът беше празен. Стотици незаети столове. Само една от танцьорките беше на работното си място. Горе, на централния подиум. Макар и окъпана в ярка червена светлина, изглеждаше апатична и някак уморена. Видях, че Съмър се загледа в нея и потрепери. Преди няколко дни й бях казал: И какво ще правиш тогава? Ще гладуваш? Или ще идеш в стриптийз бара при Син? Явно сега, като видя за какво става дума, последната възможност й се струваше твърде непривлекателна.

— Защо сме тук? — запита тя.

— За да открием ключа към всичко — казах аз. — Да поправим най-голямата ми грешка.

— И каква е тя?

— Ти само гледай.

Заобиколих дансинга и отидох до вратата на гримьорната. Почуках два пъти. Отвори ми едно момиче, което не бях виждал преди. Само открехна вратата и подаде глава през процепа. Може би беше гола.

— Търся Син — казах аз.

— Син не е тук.

— Тук е. И трябва да си изплати Коледата.

— Заета е.

— Десет долара — казах аз. — Само за разговор, без пипане.

Момичето се дръпна навътре и вратата се затвори след нея. Аз отстъпих, за да може, като отвори, Син да види най-напред Съмър, а не мен. Зачакахме. Мина доста време. Стояхме и чакахме. После вратата се отвори и Син излезе навън. Беше с розова прилепнала по тялото рокля. С лъскави пайети. И с високи токове от прозрачна пластмаса. Вмъкнах се зад гърба й. Застанах между нея и вратата на гримьорната. Тя се обърна и ме видя. Беше в капан.

— Само два въпроса — казах аз. — Това е всичко.

Изглеждаше по-добре от предишния път. След десет дни синините по лицето й почти се бяха разнесли. Може би гримът й беше малко по-силен. Очите й гледаха с празен поглед. Сигурно току-що си бе ударила дозата. Между пръстите на краката. Колкото й трябваше, за да изкара нощта.

— Десет долара — казах аз.

— Да седнем.

Намерихме една маса далеч от високоговорителите. Там беше относително тихо. Извадих десетачка от джоба си и я вдигнах пред лицето й.

— Помниш ли ме? — запитах.

Тя кимна.

— А помниш ли какво стана онази нощ?

Тя отново кимна.

— Е, добре. Кажи ми само това: кой те удари?

— Военният — каза тя. — Същият, с когото беше приказвал преди.

Без да пускам десетдоларовата банкнота от ръката си, но и без да я прибирам, я накарах да си възстанови всичко, което се бе случило през онази нощ. И тя го направи. След като съм я вдигнал от коляното си, била отишла да търси момичетата, за да ги разпита. С повечето успяла да размени шепнешком по няколко думи. Но те не знаели нищо. Не били чували никаква история за тяхна колежка, на която се е случила неприятност в мотела. Отишла в стаята за персонални услуги, но и там момичетата не знаели нищо. После в гримьорната, която била празна. Тази вечер бизнесът вървял добре. Всички били или на сцената, или отсреща в мотела. Тя съзнавала, че трябва да продължава да разпитва. Но нямало никакви клюки. Това й се сторило странно. Ако наистина се било случило нещо, трябвало да се разчуе. Така че в един момент решила да се откаже и да ме разкара. И тогава войникът, с когото съм бил разговарял преди това, се вмъкнал при нея в гримьорната. Тя ни го описа доста добре. Описанието й отговаряше напълно на Карбоун. Подобно на повечето проститутки, и тя се бе научила да запомня лица. Когато даден клиент посещава една и съща жена, обича да бъде разпознаван. Това го кара да се чувства важен. Да дава по-големи бакшиши. Карбоун я бил предупредил да не казва нищо на военната полиция. Тя ни го имитира — доста сполучливо, между другото. Няма да казваш нищо на никакви полицаи. После за по-сигурно я зашлевил два пъти през лицето. Бързо и безмилостно. Веднъж с длан и веднъж с опакото на ръката. Била зашеметена.

— Я ми го кажи още веднъж — рекох аз. — Значи военният те е ударил, а не собственикът на заведението.

Жената ме погледна, сякаш разговаряше с луд.