— Кой е Уейвъл? — запита Съмър.
— Британски фелдмаршал — казах аз. — От годините на Втората световна война. По онова време е бил вицекрал на Индия. Сляп с едното око от нараняване през Първата световна.
Под цитата на Уейвъл имаше друга бележка, също написана с молив, но с различен почерк, евентуално на Кумър. Тя гласеше: Доброволци? Аз? Маршъл? Трите думи бяха заградени в кръгче и от тях имаше дълга стрелка, която сочеше обратно към заглавието: Да направиш последната крачка — Е. Б. К.
— Но какво значи всичко това? — запита Съмър.
— Чети нататък — казах аз.
Под цитата на Сун Дзъ имаше списък от осемнайсет имена. Повечето ми бяха познати. Бяха изтъкнати батальонни командири от престижни пехотни дивизии като 82-ра и 101-ва, висши служители на ключови места в Пентагона и други. Общо взето, бяха доста разнородни по възраст и старшинство. Сред тях нямаше истински младши офицери, но не всички бяха от висшия команден състав. Имаше и изгряващи звезди. Някои от имената бяха станали нарицателни, други бяха не дотам известни. Имаше и такива, за които не бях чувал. Сред последните имаше някакъв Ейбълсън. Не знаех кой е. Срещу името му имаше отметка с молив. Никой друг не беше отбелязан по този начин.
— За какво е знакът? — запита Съмър.
Вдигнах телефона и позвъних на сержантката в предната стая.
— Чувала ли си за някакъв военен на име Ейбълсън? — запитах я.
— Не — отвърна тя.
— Постарай се да разбереш кой е. Вероятно е старши офицер, от полковник в пехотата нагоре.
Затворих и отново се зачетох в списъка. Беше кратък и лесен за тълкуване. Съдържаше осемнайсет основни кости в един огромен, постепенно оформящ се скелет. Или осемнайсет главни нерва в една сложна нервна система. Ако те бъдеха отстранени, немалка част от армията щеше да бъде осакатена. Днес със сигурност. Но и утре, и вероятно за дълго, заради изгряващите звезди. Заради нарушената приемственост. И ако можеше да се съди по имената в списъка, въпросната част от армията беше именно тази, в която щяха да се формират леките интегрирани части. Онези, които гледаха напред, към двайсет и първи век, вместо назад към деветнайсети. Осемнайсет души не са кой знае колко много в една армия, наброяваща близо милион. Но подборката беше направена много внимателно. Явно някой бе мислил доста задълбочено по въпроса. И бе подбирал целите си с изключителна прецизност. Това бяха все хора, които мислеха и планираха, вземаха решенията, организираха и движеха армията напред. Нейните най-ярки звезди. Ако някой си бе поставил за цел да състави списък от осемнайсет души, чието премахване ще остави най-дълбоки следи в бъдещето, явно бе успял. Списъкът беше пред очите ми, черно на бяло, номериран и прошнурован.
Телефонът ми иззвъня. Натиснах копчето на говорителя и чух гласа на сержантката.
— Ейбълсън се е казвал онзи с хеликоптера „Апачи“ — каза тя. — Нали ги знаете, бойните хеликоптери? С многото ракети? Дето вдигат един такъв ритмичен шум, като летят?
— Казвал се е?
— Той е загинал в деня преди Нова година. Прегазен от кола в Хайделберг. В Германия.
Натиснах копчето и прекъснах връзката.
— Суон спомена нещо такова — казах аз. — Сега се сещам.
— За какво е знакът срещу името му?
— Един убит, остават още седемнайсет.
— А какво означава Е. Б. К.?
— Това е жаргон на ЦРУ от едно време — казах аз. — Означава: да се елиминира без колебание.
Съмър не каза нищо.
— Да се отстрани физически — обясних аз. — С други думи, да се убие.
Дълго време седяхме един до друг и никой не продумваше. Прегледах още веднъж онези идиотски цитати. Врагът. Когато гърбът ти е притиснат към стената. Върховно доказателство за храбростта на военачалника. Тест за силата на неговата воля. Опитах се да си представя що за самовлюбен, комплексиран психопат би могъл да добави помпозни фрази като мото към списък на хора, които се готви да убие. Накрая се отказах, подредих страниците на купчинка и поставих телчето в първоначалните дупки. Извадих от чекмеджето на бюрото си плик и сложих вътре дневния ред.
— Губи им се още от първи — казах аз. — И до четвърти те вече са решили, че никога няма да си го върнат. Не е бил в куфарчето, нямало го е и у Брубейкър. Затова бяха толкова примирени. Били са се отказали от играта още преди седмица. Убили са трима души заради него, но така и не са го намерили. Затова седяха в онази стая, знаейки, че това, което са свършили, рано или късно ще им се изсипе на главата.
Читать дальше