Лий Чайлд - Врагът

— Аз ще я върна — казах на чиновника. — И без това съм тръгнал за „Дълес“.

Нямаше и никакви документи за попълване, понеже колата не беше на армията.

Потеглих от Форт Бърд в десет и двайсет сутринта и поех на север през Грийн Вали. Движех се много по-бавно от преди, понеже фордът не беше мощна кола, а пък и аз не бях особено бърз шофьор, поне в сравнение със Съмър. Затова карах, без да спирам. Не се отбих никъде, дори да обядвам. Пристигнах в полицейския участък в три и четвърт следобед. Детектив Кларк беше на бюрото в общата стая. Казах му, че случаят е приключен. Че ще получи подробности от Съмър. Прибрах лоста, който той бе взел назаем от магазина, и изминах с форда петнайсетте километра до Сперивил. Проврях се по тясната уличка и паркирах пред железарския магазин.

Прозорецът беше поправен. Парчето шперплат го нямаше. Преметнах и трите лоста през ръката си, влязох вътре и ги върнах на стареца зад тезгяха. После се върнах при колата, запалих двигателя и поех към Вашингтон.

По околовръстното шосе изминах една къса дъга обратно на часовниковата стрелка и се отклоних навътре, към най-западналата част на града. Много квартали на Вашингтон се бореха за тази титла. Избрах си един с форма на квадрат, четири на четири преки, съставен главно от рушащи се складове с тесни улички помежду тях. На третата такава уличка открих точно това, което ми трябваше. От един вход излезе мършава проститутка. Беше кожа и кости. Аз се шмугнах покрай нея и се озовах срещу някакъв тип с мека шапка. Той разполагаше с всичката нужна стока. Трябваше ми около минута, за да си спечелим взаимно доверието. Там, където имаше различия във възгледите ни, те бяха изгладени с пари в брой, както става навсякъде по света. Купих няколко джойнта, малко амфетамини и две еднократни дози крек. Забелязах, че човекът с шапката не се впечатли особено от заявените количества. Явно ме отписа като аматьор.

Оттам тръгнах направо за Рок Крийк, Вирджиния. Стигнах малко преди пет. Паркирах на триста метра от щаба на 110-а специална част, на едно възвишение, от което можех през оградата да наблюдавам паркинга. Разпознах лесно колата на Уилард. Той ми бе разправил всичко за нея. Класически „Понтиак ГТО“. Беше паркирана до задния изход. Аз се смъкнах колкото можеше по-ниско на седалката и зачаках, като не изпусках паркинга от поглед.

Той излезе от сградата точно в пет и петнайсет. Като истински чиновник. Запали понтиака и на заден ход се отдалечи от сградата. Аз бях свалил леко прозореца си, за да дишам, и от мястото, където се намирах, ясно чух басовото гъргорене на четирите ауспуха. Хубав, плътен звук на голям осемцилиндров двигател. Помислих си, че Съмър би се зарадвала, ако можеше да го чуе. Отбелязах си наум, че ако някога спечеля от лотарията, непременно трябва да й купя същия понтиак.

Запалих двигателя. Уилард излезе от паркинга и тръгна право срещу мен. Аз легнах ниско и го оставих да ме отмине. После преброих наум: хиляда, две хиляди, три хиляди, направих обратен завой и подкарах след него. Беше лесен за проследяване. Със свален прозорец можех да го следвам само по звука. Караше бавно, голямата кола се виждаше отдалеч, почти по средата до разделителната линия. Аз изостанах далеч назад, за да вижда в огледалата си други коли. Той се насочи на изток, към предградията. Предположих, че живее някъде в Арлингтън или Маклийн, в жилище, което е наел още докато е бил в Пентагона. Надявах се да не е апартамент. Но ми се струваше по-вероятно да е къща. Самостоятелна, с гараж за спортното возило. Което беше добре за мен. Улесняваше задачата ми.

Оказа се къща. На тиха уличка, в ничията земя северно от Арлингтън. С много дървета — някои вечнозелени, други с опадали листа. Парцелите бяха с неправилна форма. Алеите за коли бяха дълги и извити. Градините — добре поддържани, но без въображение. Улицата имаше такъв вид, сякаш в началото й спокойно можеше да се сложи табела: Запазено за разведени държавни служители от мъжки пол със средни доходи. Нелош квартал. Не идеален, но във всеки случай доста по-добър от онези безлични прави улици в предградията, където къщите са долепени, предните дворчета са заврени едно в друго, а по тротоарите се гонят немирни деца и разтревожени майки.

Подминах я и паркирах на километър и половина по-нататък. Времето беше мъгливо, с ниски облаци. Нямаше луна и звезди. Бях с камуфлажна униформа в горски десен. Толкова невидим, колкото беше постижимо със средствата на Пентагона. Надявах се до седем часа улицата да си остане все така пуста. Може би немалка част от държавните служители със среден доход имаха амбиции да станат държавни служители с висок доход и бяха готови да останат край бюрата си, за да впечатлят онези, от които зависеше това. Тръгнах по първата успоредна улица зад къщата на Уилард и стигнах до две занемарени дворчета, едно до друго. И в двете къщи не светеше. Свих по първата алея за коли, подминах притъмнелия силует на къщата и продължих нататък през задния двор. Спрях и се ослушах. Не се чуваше лай на кучета. Завих настрани и тръгнах покрай оградата, докато се озовах срещу задния двор на Уилард. Беше пълен с повехнала висока трева. В средата на ливадата ръждясваше изоставена скара за барбекю. На казармен жаргон дворът не беше уставно опрятен. Беше си направо кочина.