Поклатих глава.
— Това извинение досега на никого не е помогнало.
— Имах заповед — повтори той.
— От кого?
В отговор той само затвори очи и поклати глава.
— Няма значение — казах аз. — Знам кой е издал заповедта. Знам също, че не мога да го накажа. Не и на поста, който заема. Но мога да накажа теб. За назидание. Той ще го разбере.
Уилард отвори очи.
— Няма да го направиш.
— Защо не отказа?
— Не можех да откажа. Беше време да се вземе страна. Не го ли разбираш? Рано или късно всички трябва да вземем страна.
Кимнах.
— Тук си прав.
— А сега бъди разумен — каза той. — Много те моля.
— Мислех, че ти си гнилата ябълка — казах аз, — но се оказа, че цялата кошница са гнили. Здравите ябълки се оказаха рядкост.
Той ме гледаше.
— Провалихте живота ми — казах аз. — Ти и твоите гадни приятелчета.
— Какво сме ти провалили?
— Всичко.
Станах. Дръпнах се назад. Свалих предпазителя на беретата.
Той ме гледаше.
— Сбогом, полковник Уилард — казах аз. Вдигнах пистолета и го опрях в слепоочието си.
Той ме гледаше.
— Прощавай, пошегувах се — казах аз.
После го застрелях точно в средата на челото.
Деветмилиметровият куршум с медна риза отнесе цялата задна половина на черепа му, заедно с голяма част от мозъка, като измеси всичко това с отломките от сервизи в шкафа зад него. Аз натъпках в джобовете му цигарите, амфетамина и двете дози крек, плюс една по-скоро символична пачка долари, излязох през кухненската врата и пресякох задния двор. Промуших се през оградата и през парцела на съседите се отправих към червения форд. Седнах зад волана, отворих пътната чанта и смених ботушите. Свалих онези, които бях съсипал в пустинята Мохаве, и сложих едни по-нови. После подкарах на запад към „Дълес“. Право към паркинга на „Хърц“. Хората, които се занимават с даване на коли под наем, не са прости. Знаят, че всяка кола, докато се кара, се пълни отвътре с всевъзможни боклуци. Затова слагат на паркингите си големи контейнери за смет с надеждата, че клиентите им ще се засрамят и ще изхвърлят поне част от боклука сами. Така спестяват от заплати за почистващ персонал. По една минута от кола да икономисат, пак е нещо. Аз изхвърлих старите си ботуши в единия контейнер, а беретата на Франц в другия. Можеше да се предполага, че при оборота на „Хърц“ контейнерите им се изпразват всеки ден.
Оттам отидох пеша до терминала. Не ми се вземаше летищен автобус. Показах служебната си карта, извадих чекова книжка и си купих еднопосочен билет до Париж със същия полет, с който бе пристигнал брат ми навремето, когато светът още беше различен.
В осем сутринта бях на Авеню Рап. Джо ми бе казал, че колите ще пристигнат в десет. Взех душ и се избръснах в банята за гости, после намерих дъската за гладене на майка ми и много старателно изгладих парадната си униформа. В един шкаф намерих боя и си лъснах ботушите. После се облякох. Сложих си всички медали, и четирите реда. Като при това спазих стриктно всяка точка и буква от устава за начина на подреждането им. Всеки медал висеше точно до лентичката на този под него. Взех парцалче и ги почистих. Почистих и останалите значки по себе си, включително дъбовите листчета на майор. Отидох в боядисаната в бяло дневна, седнах и зачаках.
Джо беше с черен костюм. Не разбирах много от дрехи, но си казах, че сигурно е нов. Беше от някакъв доста хубав плат. Може би коприна. Или кашмир. Не съм спец. Във всеки случай беше добре скроен. Освен това беше с бяла риза и черна вратовръзка. И с черни обувки. Изглеждаше превъзходно. Никога не го бях виждал толкова красив. Държеше се. Може би очите му бяха леко напрегнати или уморени. Не разговаряхме. Просто чакахме.
В десет без пет слязохме долу на улицата. Катафалката на погребалното бюро се зададе точно навреме. Зад нея се движеше черна лимузина ситроен. Седнахме в лимузината, затворихме вратите и тя потегли след катафалката, полека и безшумно.
— Само ние ли сме? — запитах.
— Останалите ще ни чакат там.
— Кой ще дойде?
— Ламоние — отвърна той. — И още няколко приятели.
— Къде е погребението?
— В „Пер Лашез“.
Кимнах. „Пер Лашез“ е прочуто старо гробище. Особено място. Казах си, че заслугите на майка ми в Съпротивата й даваха право да бъде погребана там. Може би Ламоние го бе уредил.
— Имаме купувач за апартамента — каза Джо.
— Колко?
— В долари твоят дял ще е някъде около шейсет хиляди.
— Не ги искам — казах аз. — Дай дела ми на Ламоние. Кажи му да издири оцелели от онова време и да им раздаде парите. Сигурно знае някакви организации на ветерани.
Читать дальше