Лий Чайлд - Врагът

— Откъде би могъл да й позвъни?

— От Германия — каза тя. — Преди отпътуването.

— По-вероятно го е направил от някоя телефонна кабина на „Дълес“. Но ние ще проверим тази работа.

— Ние?

— Можеш да ми станеш партньорка.

Тя не отговори.

— Нещо като изпит — допълних аз.

— Толкова ли е важно?

— Вероятно не. Но може и да се окаже важно. Зависи от темата на конференцията. И от материалите, които е носел във връзка с нея. Може в куфарчето му да са се намирали стратегическите планове за целия европейски театър на бойните действия. Или някакви нови тактики, оценки на пропуски, всякакви строго секретни неща.

— Червената армия скоро ще свие знамената.

Кимнах.

— Притеснявам се повече за изчервените лица на някои хора, особено ако надушат медиите. Репортер намира секретни документи на боклука край стриптийз бар, представяш ли си какъв позор!

— Може би вдовицата знае. Не е изключено да го е обсъждал с нея.

— Няма как да я попитаме — казах аз. — За нея той е умрял в съня си, завит с одеялото до брадата, и всичко си е тип-топ.

Всякакви проблеми, които могат да възникнат на този етап, си остават между теб, мен и Гарбър.

— Гарбър ли?

— Да. Ти, аз и той.

Видях я как се усмихна. Случаят беше тривиален, наистина, но да работи по него заедно с Гарбър си беше истински късмет за една кандидатка за 110-а специална част.

Грийн Вали беше китно градче с къщички в колониален стил, излезли сякаш от пощенска картичка, а домът на семейство Креймър беше старинен, добре поддържан и се намираше в един от скъпите квартали. Представляваше пищна викторианска торта с ромбоидни керемиди на покрива и множество кулички и балкончета, боядисани в бяло, всичко това разположено в средата на четири-пет декара тучна ливада и заобиколено от величествени вечнозелени дървета. Самите дървета изглеждаха, сякаш някой най-внимателно бе подбирал местата им, което вероятно си беше истина и се бе случило поне преди стотина години. Отбихме до бордюра и зачакахме в колата, оглеждайки се наоколо. Не знам какво си мислеше Съмър в момента, но аз се наслаждавах на пейзажа, който за мен беше толкова типично американски, колкото изобщо може да бъде. Имам номер на социалната си осигуровка и същия син паспорт със сребърни букви като всички останали, но ако съберем местенията и командировките на баща ми и моите собствени, едва ли ми се събира да съм живял пет години в Щатите. Така че знам основните данни за страната, като например столиците на отделните щати или колко рекорда е поставил бейзболистът Лу Гериг, а също и някои факти, които се изучават в училищата, главно за конституционните поправки и значението на битката при Антитам, но не знам например колко струва литър прясно мляко или как се ползва обществен телефон, или как изглеждат и миришат различните населени места. Така че всеки път, когато ми се удаде случай, гледам да попивам колкото се може повече. А пък къщата на семейство Креймър си струваше поливането. Имаше лек ветрец, във въздуха се носеше аромат на дим от дърва, навсякъде цареше безметежната тишина на зимен следобед. Беше едно от онези места, на които човек си пожелава да живеят дядо му и баба му, за да им ходи на гости, да събира пожълтели листа, да пие ябълково вино през есента, а на лято да дойде отново, но този път за да закачи ремаркето с лодката за големия буик комби и да запраши към близкото езеро. Мястото ми напомняше на илюстрациите в онези книжки, които ми подаряваха за Коледа в Манила, Гуам или Сеул.

Докато не влязох вътре.

— Готови ли сме? — попита Съмър.

— Разбира се — отвърнах аз. — Хайде. Да приключим с вдовицата.

Съмър беше притихнала. Бях сигурен, че го е правила и преди. Аз също, и то неведнъж. Не беше особено забавно. Тя потегли от бордюра и насочи колата към алеята за гаража. Подкара бавно към входната врата и спря на три метра от нея. Отворихме едновременно вратите, едновременно излязохме на студа и едновременно си оправихме куртките. Шапките оставихме в колата. Ако мисис Креймър ни наблюдаваше отнякъде, това щеше да е първият сигнал за тревога. Да ти се появят двама военни полицаи на вратата е лош знак, а ако са и гологлави, е още по-лош.

В случая вратата беше боядисана в благородно убито червено, а входната площадка беше остъклена. Натиснах звънеца и зачакахме. Мина време. После още. Помислих си, че няма никой. Отново натиснах звънеца. Вятърът беше студен. И по-силен, отколкото ми се бе сторило отначало.