Лий Чайлд - Врагът

Съмър свали кепето си и го хвърли на задната седалка. Косата й беше много късо подстригана. Почти обръсната. Имаше деликатен череп и приятни скули. И гладка кожа. Харесваше ми. Караше страхотно бързо. Това поне беше очевидно. Едва бе закопчала колана си, и така даде газ на шевролета, сякаш тренираше за световната купа.

— Нещастен случай? — запита тя.

— Инфаркт — отвърнах. — Запушени артерии.

— Къде? В общежитието за командировани?

Поклатих глава.

— В скапан мотел край града. С двайсетдоларова курва, затисната под него.

— Това последното няма да го казваме на вдовицата, нали?

— Не. Нито на нея, нито на когото и да било.

— А защо е минавал оттук?

— Защото не е бил командирован във Форт Бърд. Просто е сменял самолета. Първо Франкфурт — „Дълес“, оттам Вашингтон — „Ел Ей Интърнашънъл“. Отивал е на конференция във Форт Ъруин.

— Ясно — каза тя и се умълча.

Продължавахме напред. Вече се бяхме изравнили с мотела, но бяхме доста по на запад, отивахме право към магистралата.

— Моля за разрешение да говоря свободно — обади се по едно време тя.

— Разбира се — отвърнах аз.

— Това да не е изпит?

— Защо да е изпит?

— Вие не сте ли от Сто и десета специална част?

— Да — отвърнах.

— Подала съм молба.

— За сто и десета?

— Да — отвърна тя. — Може би правите тайна оценка.

— На какво?

— На мен — отвърна тя. — Като кандидат.

— Трябваше ми жена за партньор. В случай, че вдовицата е от ония, дето обичат да ги прегръщат. Избрах те наслуки. Капитанката със счупената ръка нямаше да може да кара. Освен това, ако всеки път при оценка на кандидати чакахме да умре по някой генерал, системата щеше съвсем да зацикли.

— Сигурно е така — отвърна тя. — Но се питам дали не очаквате от мен да почна да задавам всички очевидни въпроси.

— От всеки офицер на военната полиция очаквам да задава без подканяне очевидните въпроси, независимо дали е подал молба за Сто и десета или не.

— Добре, започвам тогава. Генерал Креймър е имал двайсетчасов престой в района на Вашингтон, искал е да си начеше крастата и не е имал нищо против да си плати за удоволствието. Защо обаче му е трябвало да идва чак дотук, за да го направи? Та това са колко? Петстотин километра?

— Четиристотин и осемдесет — уточних.

— При това на другия ден е трябвало да се връща.

— Разбира се.

— Е, защо?

— Ти ми кажи — рекох аз. — А ако измислиш нещо, за което не съм се сетил, ще те препоръчам за Сто и десета.

— Не можете. Не сте ми командващ офицер.

— Може пък и да съм ти — отвърнах. — Поне за тази седмица.

— Защо изобщо сте тук? Да не се е случило нещо, за което трябва да знам?

— И аз не знам защо съм тук — отвърнах. — По заповед. Това е всичко.

— Наистина ли сте майор?

— Последния път, като проверих, бях.

— Аз пък мислех, че следователите от Сто и десета са младши офицери. С цивилни дрехи, обикновено под прикритие.

— Обикновено.

— Че защо им е трябвало да ви пращат тук, като са можели да пратят лейтенант и да го издокарат като майор?

— Уместен въпрос — отбелязах. — Сигурно един ден ще открия отговора.

— Мога ли да попитам какво гласеше заповедта?

— Временно командирован като свръзка на коменданта на Форт Бърд.

— Комендантът не е в базата — каза тя.

— Разбрах. Бил е командирован навън в същия ден, когато аз съм пристигнал. Също временно.

— Значи вие сте изпълняващ длъжността?

— Както ти казах.

— Да, но свръзка на коменданта на военната полиция не е длъжност към специалната част.

— Мога да си представям, че е — отвърнах. — Аз също започнах в редовната военна полиция, като теб.

Съмър не отговори. Шофираше, без да отделя поглед от пътя.

— Този Креймър — подхванах аз, — защо му е притрябвало да блъска хиляда километра в двете посоки? Та това са дванайсет часа път от общо двайсетте, с които е разполагал. Само за да похарчи петнайсет долара за стая и двайсет за курва?

— Какво значение има! Инфарктът си е инфаркт, нали така? Искам да кажа, стига да няма съмнения по въпроса.

Поклатих глава.

— Аутопсията е направена в „Уолтър Рийд“.

— Значи няма значение къде и как е станало.

— Куфарчето му липсва.

— Разбирам — каза тя.

Видях я, че мисли. Очите й се присвиха, долните й клепачи се повдигнаха с част от милиметъра.

— Откъде знаете, че е имал куфарче? — запита тя.

— Не знам със сигурност. Но ти чувала ли си генерал да отива на конференция без куфарче?

— Не съм — отвърна тя. — Да не смятате, че проститутката му го е отмъкнала?