Лий Чайлд: Врагът

— Добре — рекох аз.

— Тя още не знае — каза Гарбър. — Доста време ми отне да я издиря.

— Да водя ли свещеник?

— Той не е загинал в бой. Можеш да вземеш някоя жена. Може мисис Креймър да е от онези, дето обичат да се прегръщат.

— Добре.

— Спести й подробностите, разбира се. Пътувал е за Форт Ъруин, и толкова. Починал е в крайпътен хотел. Това ще е официалната информация. Засега само ти и аз знаем повече и смятам така да си остане и занапред. Предполагам, че ще се наложи да посветиш спътницата си. Мисис Креймър може да я разпитва, та трябва да сте в синхрон. Какво мислиш за местната полиция? Дали оттам ще изтече нещо?

— Човекът, с когото съм във връзка, е бивш морски пехотинец. Той ги разбира тия неща.

— Semper fi 1 1 От „Semper fidelis“ — винаги верен (лат.), девизът на морската пехота на САЩ. — Б.пр. — подхвърли Гарбър.

— Още не съм открил куфарчето — казах аз.

По линията отново настана тишина.

— Най-напред се оправи с вдовицата — рече накрая Гарбър. — После продължавай да го търсиш.

Наредих на ефрейтора от дневната смяна да премести вещите на Креймър от кабинета в личната ми стая. Държах да бъдат на сигурно място. В един момент вдовицата може би щеше да ги поиска. А в голяма база като Форт Бърд се случва да изчезнат неща, което би било доста неудобно. После отидох до офицерския клуб с надеждата да открия колеги от военната полиция, седнали на закуска или ранен обяд. Военните полицаи обикновено се държат здраво един за друг, далеч от всички останали, понеже се ползват с всеобща омраза. Открих групичка от четирима — двама мъже и две жени. Всички бяха със стандартна бойна униформа с горски десен, уставното облекло на служещите в базата. Едната от жените беше с чин капитан. Ръката й беше в гипс. Хранеше се с мъка. Сигурно нямаше да й е лесно да шофира. Другата имаше върху реверите си нашивки на лейтенант, а на табелката с името й пишеше Съмър. Изглеждаше на двайсет и пет-шест, дребничка и стройна. Кожата й беше в същия цвят като махагоновата маса, на която се хранеха.

— Лейтенант Съмър — казах аз.

— Да, сър?

— Честита Нова година.

— И на вас, сър.

— Заета ли сте днес?

— С общи задачи, сър.

— Добре, чакам ви отпред след трийсет минути. С парадна униформа, ще прегръщате вдовица.

Самият аз облякох парадна униформа, обадих се в автопарка и поръчах обикновена кола с четири врати. Нямах желание да се возя на хъмър чак до Вирджиния. Прекалено е шумен и неудобен. Един редник ми докара нов масленозелен шевролет. Подписах се за колата, закарах я пред щаба и зачаках.

Лейтенант Съмър се появи точно в средата на двайсет и осмата минута от определените й трийсет. Огледа се за миг и тръгна право към колата. Изглеждаше твърде добре. Беше ниска, наистина, но се движеше с естествена грация. Като онези модели, които са по метър и осемдесет, само че в миниатюра. Слязох от колата, оставих шофьорската врата отворена и я пресрещнах на тротоара. На куртката й имаше значка на отличник стрелец с малки висулки за карабина, малокалибрена пушка, автоматична карабина, пистолет, малокалибрен пистолет, картечница и картечен пистолет. Когато стигна до мен, тя се закова на място и уставно отдаде чест.

— Сър, лейтенант Съмър се явява по ваша заповед!

— Спокойно — казах аз. — Свободна форма на обръщение. Викай ми или Ричър, или нищо. И не ми отдавай чест. Не си падам по това.

Съмър замълча, но видимо се отпусна.

— Става — рече тя.

Отворих предната дясна врата и понечих да се кача в колата.

— Аз ли ще карам? — запита тя.

— Почти цяла нощ не съм мигнал.

— Кой е починалият?

— Генерал Креймър — казах аз. — Голяма клечка в бронетанковите войски в Европа.

Тя отново замълча за миг. После запита:

— А какво е правил тук? Ние сме пехота.

— Просто е минавал — отвърнах аз.

Съмър седна зад волана и премести седалката докрай напред. Нагласи огледалата. Аз блъснах моята седалка назад и се опитах да се наместя колкото се може по-удобно.

— Накъде? — запита тя.

— Към Грийн Вали, Вирджиния — казах. — Около четири часа път, предполагам.

— Там ли е вдовицата?

— Временно, за празниците.

— И ние първи ще й съобщим новината? Един вид: честита Нова година, госпожо, а между другото вашият съпруг току-що почина…

Кимнах.

— Блазе ни — рекох аз. Но иначе не се притеснявах особено. Генералските съпруги са железни. Те или са прекарали последните трийсет години, бутайки партньора си в живота по хлъзгавата стълбица на кариерата, или трийсет години са понасяли боклука, който им е падал в лицето, докато съпругът сам се е катерил нагоре. Така или иначе, трудно може да се намери нещо, което да ги уязви. В повечето случаи генералската съпруга е по-корава от самия генерал.