Лий Чайлд - Врагът

— Не е било същият ден — отвърнах аз. — Дори не и същата година.

Тя кимна.

— Е, добре де. И двамата умират навръх Нова година. Единият малко преди, другият малко след. Не мога да допусна, че в „Уолтър Рийд“ снощи е имало дежурен патолог. Следователно е трябвало да повикат отнякъде. И откъде? От някое парти, разбира се.

Усмихнах се за миг.

— Значи ти искаш да отидем в „Уолтър Рийд“ и да им кажем: вижте какво, сигурни ли сте, че вашият патолог е виждал какво прави снощи? А не е бил толкова нафиркан, че да сбърка естествена смърт от инфаркт с убийство?

— Длъжни сме да проверим — каза тя. — Не обичам съвпаденията.

— Какво според теб е станало тук?

— Някой е проникнал в къщата. Мисис Креймър се събужда от шума, скача от леглото, грабва пушката, която държи подръка за всеки случай, слиза на долния етаж и тръгва право към кухнята. Храбра жена!

Кимнах. Генералските съпруги са железни.

— Но се е забавила — продължи Съмър. — Неканеният гост я е изпреварил, вече е бил в кабинета и я е нападнал отвътре. Със същия лост, с който е разбил вратата. Докато е минавала покрай него. Бил е по-висок от нея, може би с глава и половина, десняк.

Мълчах.

— Е, отиваме ли в „Уолтър Рийд“?

— Мисля, че трябва — отвърнах аз. — Веднага след като свършим тук.

От телефона, който бяхме открили на стената в кухнята, се обадихме на полицията в Грийн Вали. После и на Гарбър, за да му съобщим новината. Той ни определи среща в болницата. После зачакахме. Съмър остана да пази предната част на къщата, а аз задната. Нищо повече не се случи. Полицията пристигна след седем минути. Бяха цяла стегната колона — две патрулки, детективска кола без отличителни знаци и линейка. С включени светлини и сирени. Чухме ги от два километра. Нахлуха с оглушителен вой в алеята към гаража и чак тогава спряха сирените. Във внезапно настъпилата тишина двамата със Съмър се дръпнахме настрани и те нахълтаха в къщата. Нашата роля беше приключила. Съпругата на един генерал е цивилно лице, а се намирахме и под цивилна юрисдикция. Обикновено не бих се съобразявал с такива формалности, но огледът на мястото вече ми бе казал всичко, което имах нужда да знам. Така че бях готов да се отдръпна и да си заслужа точки за добро поведение, като я карам по правилата. А въпросните точки можеха да ми свършат работа по-късно.

В продължение на двайсет безкрайни минути един патрулен полицай стоя да ни пази, докато другите ровеха из къщата. После при нас дойде детектив с костюм, за да вземе показания. Разправихме му за инфаркта на Креймър, за задачата ни да утешаваме вдовицата, за блъскащата се от вятъра врата. Казваше се Кларк и не оспори нищо от онова, което му казвахме. Проблемът му беше другаде. Подобно на Съмър, и той не харесваше факта, че двамата Креймърови са умрели на стотици километри един от друг в една и съща нощ; подобно на Съмър, и той не обичаше съвпаденията. Дожаля ми за Рик Стоктън, заместник-шефа на полицията в онова градче в Северна Каролина. В новата светлина решението му да ме остави да му измъкна трупа на Креймър нямаше да изглежда толкова уместно. По този начин половината от загадката беше преминала в ръцете на военните. Това нямаше как да не предизвика конфликт.

Дадохме на Кларк номера на телефона, на който можеше да ни намери във Форт Бърд, и се върнахме при колата. Пресметнах, че Вашингтон е на около сто и десет-петнайсет километра, значи още час и десет минути. Може би по-малко, ако караше Съмър. Тя потегли, излезе на магистралата и така настъпи газта, че шевролетът започна да се тресе от скоростта.

— Видях куфарчето на снимките — каза тя. — А вие?

— И аз — отвърнах.

— Не се ли разстройвате при вида на умрели хора?

— Не — отвърнах.

— Защо?

— Не знам. А ти?

— Малко.

Замълчах.

— Смятате, че е съвпадение ли? — запита тя.

— Не — отвърнах. — Не вярвам в съвпаденията.

— Значи според вас аутопсията е пропуснала нещо?

— Не — отвърнах. — Смятам, че резултатите от аутопсията най-вероятно са верни.

— Защо тогава отиваме във Вашингтон?

— Защото искам да се извиня на патолога. Аз го накиснах в тая каша, като му пратих трупа на Креймър. Сега цял месец няма да се отърве от цивилни полицаи, които ще му лазят по нервите. Сигурно е бесен.

Патологът се оказа патоложка. При това беше толкова ведра и слънчева жена, че се усъмних дали изобщо нещо може да я вбеси. Срещнахме се във фоайето на военномедицинския институт „Уолтър Рийд“, точно в четири следобед на първи януари, Нова година. Помещението приличаше на всяко друго болнично фоайе. От тавана висеше празнична украса, която вече имаше леко унил вид. Гарбър беше пристигнал преди нас и седеше на пластмасов стол. Беше дребен и столът не му беше неудобен. Но когато дойдохме, запази мълчание. Не се представи на Съмър. Тя застана права до него, а аз се облегнах на стената. Патоложката стоеше срещу нас, стиснала книжата в ръка, сякаш се готвеше да произнася лекция пред любознателни студенти. На табелката с името й пишеше Сам Макгауън; беше дребна, мургава, енергична и делова.