Лий Чайлд - Врагът

— Сега ти ми разкажи за себе си — каза тя.

— За мен ли? — попитах аз. Моят живот не приличаше по нищо на нейния. Аз се бях родил различен по цвят и пол, по география и семейна среда. — Роден съм в Берлин. По онова време са държали родилките в болницата по седем дни, така че съм постъпил в армията на една седмица. Израсъл съм по всякакви бази, каквито можеш да си представиш. Завърших „Уест Пойнт“. Все още съм в армията. И смятам да остана завинаги. Това е всичко всъщност.

— Имаш ли семейство?

Сетих се за бележката от моята сержантка: Брат Ви се обади. Не остави съобщение.

— Имам майка и брат — отвърнах.

— Бил ли си женен някога?

— Не. А ти?

— Не — отвърна тя. — А имаш ли си гадже?

— В момента не.

— И аз така.

Изминахме в мълчание един километър. После още един.

— Представяш ли си живота извън казармата? — запита по едно време тя.

— Има ли такъв?

— Аз самата пораснах в цивилния свят. Може скоро пак да се върна там.

— Вие, цивилните, сте загадка за мен — рекох аз.

Съмър паркира пред стаята на Креймър. Дадох си труд да пресметна, че от разговора ни с Гарбър в „Уолтър Рийд“ бяха минали по-малко от пет часа. Тя изглеждаше доволна от постигнатата средна скорост. Загаси двигателя и се усмихна.

— Аз ще поема бара — казах. — А ти поговори с хлапака на рецепцията. Прави се на доброто ченге. Не забравяй да му кажеш, че лошото идва веднага след теб.

Излязохме едновременно на студа и тъмнината. Пак беше паднала мъгла. Уличните лампи я пробиваха с мъка. Бях схванат от пътуването и останал без въздух. Протегнах се и се прозях, после поправих куртката си; в това време Съмър вече завиваше покрай автомата за кока-кола. Кожата й за момент се освети в червено от неоновия надпис. Пресякох пътя и закрачих към бара.

Паркингът беше пълен като предишната вечер. Около сградата беше задръстено от коли и пикапи. Вентилаторите работеха с пълна сила. Във въздуха отвън се носеше цигарен дим и миризма на бира. Музиката гърмеше. Неонът сияеше.

Дръпнах вратата и влязох. Същата кипяща тълпа изпълваше помещението, същите прожектори кръстосваха лъчи над главите на хората. Голата жена на подиума беше друга, но затова пък полуосветеният тип с гръден кош като петролен варел си беше на мястото зад касовия апарат. Не виждах лицето му, но бях сигурен, че оглежда реверите ми. Докато Креймър носеше вензелите на бронетанковите войски — кръстосани саби с устремно нападащ танк отгоре, аз имах два кръстосани револвера, златисти и лъскави — отличителния знак на военната полиция. Това едва ли щеше да ми спечели бърза популярност, особено на такова място.

— Има куверт — каза човекът зад касовия апарат.

Гласът му едва се чуваше през тътена.

— Колко? — запитах.

— Сто долара.

— Не ти вярвам.

— Е, добре, двеста.

— Много смешно!

— Тук не си падаме по ченгетата.

— Не мога да си представя защо.

— Погледни ме.

Погледнах го. От него не се виждаше почти нищо. Лъчът на прожектора осветяваше само голям корем, широк гръден кош и две къси дебели ръце от лактите надолу. И две китки с форма и големина на замразени пилета, с тежки сребърни пръстени върху повечето пръсти. Но раменете и лицето бяха скрити в плътна сянка над светлото петно. Сякаш някой му бе спуснал завеса до средата. Разговарях с човек, когото не виждах.

— Не си добре дошъл тук.

— Ще го преживея. Не съм прекалено чувствителен.

— Не слушаш внимателно. Това е моят бар и аз не те искам в него.

— Няма да се бавя.

— Разкарай се моментално.

— Няма.

— Я ме погледни!

Той се наведе напред, в лъча на прожектора. Бавно. Светлото петно постепенно се издигна нагоре по гръдния му кош. По шията. Стигна до лицето му. Беше неописуемо лице. Човекът явно се бе родил грозен, но сега лицето му беше просто кошмарно. Цялото покрито с белези. Приличаше на решето. Дълбоки, белезникави, стари белези. Носът му беше размазван безброй пъти и всеки път наместван, но само донякъде. И веждите му бяха насечени от белези. Изпод тях ме гледаха две малки оченца. Беше на около четирийсет. Някъде към метър и седемдесет и пет, около сто и четирийсет килограма. Приличаше на гладиатор, останал по чудо жив след двайсет години, прекарани в катакомбите.

Усмихнах се.

— Мислиш си, че номерът с лицето ще ме впечатли, а? С това театрално осветление и тъй нататък.

— Би трябвало да ти говори нещо.

— Говори ми, че си загубил доста битки. Ако толкова държиш да загубиш още една, нямам нищо против.