Лий Чайлд - Врагът

— И после?

— После ми се обадиха от службата. Казаха, че случайно били дочули, че някъде в Северна Каролина е открит мъртъв генерал с две звезди. И че дежурният от военната полиция във Форт Бърд не искал да се занимае със случая. Така че позвъних в Бърд и попаднах на теб.

— И после?

— Ти все пак се нави да си свършиш работата, а аз позвъних на градската полиция и от тях получих името на Креймър. Проверих го в списъците на командния състав и открих, че е от Дванайсети корпус. Така че се обадих в Германия и ги уведомих за смъртта му, като им спестих подробностите. Но това вече ти го разправих.

— И после?

— После нищо. Зачаках да докладваш.

— Е, добре — рекох аз.

— Добре какво?

— Добре, сър.

— Глупости! — сопна се той. — Какво мислиш?

— Мисля за куфарчето — отвърнах аз. — Още не съм го открил.

— Продължавай да го търсиш тогава — каза той. — Докато аз търся Васел и Кумър. Те могат да знаят дали в него не е имало нещо, за което си струва да се притесняваме.

— Не сте ли ги открили още?

Той поклати глава.

— Не. Напуснали са хотела, но не са излетели за Калифорния. И като че ли никой не знае къде са.

Гарбър се врътна и пое обратно за града, а двамата със Съмър се качихме на колата и продължихме на юг. Беше студено, а освен това се стъмваше. Предложих да шофирам аз, но Съмър не даваше да се издума. Сякаш карането на автомобил беше основното й хоби.

— Полковник Гарбър изглеждаше напрегнат — каза тя. Гласът й звучеше разочаровано, като на актриса, която се е представила зле на прослушване.

— Беше гузен — отвърнах аз.

— Защо?

— Защото е убил мисис Креймър.

Тя ме изгледа. Колата се движеше с около сто и четирийсет километра в час, а тя седеше зад волана, извърнала глава настрани, и ме гледаше.

— Фигуративно казано — поясних аз.

— Как?

— Не е никакво съвпадение.

— Но онази докторка твърди друго.

— Онази докторка каза само, че Креймър е умрял от естествена смърт. Ала нещо в случилото се е направило мисис Креймър жертва на убийство. Като виновен за това е Гарбър. Понеже е уведомил Дванайсети корпус. Той е разгласил новината и след два часа вдовицата също е била мъртва.

— Какво става тук всъщност?

— Нямам никаква представа.

— А ония двамата, Васел и Кумър? — запита тя. — Нали са били тройка? Сега Креймър е мъртъв, жена му също, а другите двама са изчезнали.

— Чу какво каза човекът. Случаят е извън нашите правомощия.

— И ти не смяташ да направиш нищо повече?

— Напротив. Смятам да издиря една проститутка.

По най-прекия възможен път тръгнахме обратно към мотела и стриптийз бара. Не че имахме голям избор от маршрути. Първо по околовръстното шосе на Вашингтон, оттам по междущатска магистрала 95. Движението беше рехаво. Все още беше първи януари. През прозорците на колата светът изглеждаше студен, мрачен и сънлив. Смрачаваше се и навсякъде се запалваха светлини. Съмър караше толкова бързо, колкото й стигаше куражът, а той явно не й липсваше. Разстоянието, което Креймър бе изминал за шест часа, ние щяхме да изгълтаме за по-малко от пет. Още в началото спряхме да налеем бензин и си купихме стари сандвичи, правени през изминалата календарна година, които изядохме в движение. После в течение на двайсет минути наблюдавах Съмър. Имаше малки, добре поддържани ръце. Беше ги поставила от двете страни на волана, без да го стиска. Не мигаше често. Устните й бяха полуразтворени и всяка минута прокарваше език по зъбите си.

— Кажи нещо — рекох аз.

— Какво по-точно?

— Каквото искаш. Разправи ми за себе си.

— Защо?

— Защото съм уморен — отвърнах. — Така няма да заспя.

— Няма да ти е интересно.

— Нищо, опитай.

Тя сви рамене и започна от самото начало, което се оказа някъде край Бърмингам, щата Алабама, в средата на шейсетте. Не че се оплакваше, но нещо в тона й ми подсказа, че дори навремето си е давала сметка, че едно дете може да извади и по-добър късмет, отколкото да се роди черно и бедно, и то в Алабама през ония години. Имала много братя и сестри. От малка си била все такава дребничка, но гъвкава и подвижна, та решила в училище да се занимава с гимнастика и танци като начин да привлече вниманието на околните. Била любознателна, четяла много и след време събрала достатъчен брой малки стипендии, за да напусне щата и се запише в колеж в Джорджия. Междувременно подала молба в корпуса за обучение на запасни офицери и когато през втората година на следването й стипендиите пресъхнали, военните поели по-нататъшната й издръжка срещу договор за пет години бъдеща служба. Вече била някъде по средата на този срок. Била завършила с пълно отличие школата на военната полиция. По всичко личеше, че се чувства добре. Америка вече от четирийсет години имаше напълно интегрирана армия, която според Съмър беше най-толерантното към цветнокожи и малцинства място на света. Ала независимо от това беше леко обезпокоена относно напредъка в кариерата си. Останах с впечатление, че за нея кандидатстването за 110-а специална част беше въпрос на живот и смърт. Ако я приемеха, щеше да остане във войската завинаги, като мен. Ако ли пък се провалеше, след петата година трябваше да напусне.