Лий Чайлд - Нищо за губене

Полицайката затвори прозореца, обърна се да погледне през рамо и направи обратен завой.

Беше слабичка и носеше светлокафява униформа. Изглеждаше по-ниска от метър и седемдесет, по-слаба от петдесет и пет килограма и по-млада от трийсет и пет години. Не носеше бижута, нито брачна халка. На яката й беше закачена радиостанция моторола, а отляво на гърдите й имаше златна полицейска значка. Според значката се казваше Вон. Отново според значката, беше доста добро ченге. Очевидно беше спечелила голям брой награди и похвали. Изглеждаше добре, но беше различна от обикновените жени. Беше виждала неща, за които те не подозираха. Това беше очевидно. Ричър познаваше такива жени. Беше служил с много от тях, докато беше военен полицай.

— Защо ме изгониха от Диспеър? — попита той.

Жената на име Вон изключи светлината на тавана. Сега лицето й се осветяваше единствено от червените лампички на таблото, розово-виолетовият блясък на екрана на GPS картата и сребърните отражения на фаровете от пътя.

— Погледни се само — отвърна тя.

— Какво да гледам?

— Какво виждаш?

— Обикновен човек.

— Обикновен човек с вид на работник, с работни дрехи, в добра форма, силен, здрав и гладен.

— Е, и?

— Докъде успя да стигнеш?

— Видях бензиностанцията и ресторанта. И градския съд.

— Значи не си видял всичко — каза Вон.

Караше бавно, някъде с петдесет километра в час, все едно имаше още много неща, които да му каже, преди да пристигнат. Едната й ръка беше на волана, с лакът, подпрян на вратата. Другата й ръка беше отпусната в скута. С тази скорост щяха да пристигнат след десет минути.

Ричър се запита какво толкова имаше да му каже, че нямаше да й стигнат по-малко от десет минути.

— По-скоро съм обикновен човек с вид на войник обади се той.

— Войник?

— Служих в армията. Военна полиция.

— Кога?

— Преди десет години.

— А сега работиш ли?

— Не.

— Е, значи всичко е ясно.

— Кое е ясно?

— Представляваш заплаха.

— Как така?

— На запад от центъра на Диспеър се намира най-големият комбинат за преработка на метали в щата Колорадо.

— Да, видях пушека.

— Това е единственото предприятие в икономиката на Диспеър. Комбинатът е всичко.

— Значи компанията държи града — каза Ричър.

Вон кимна на волана.

— Собственикът на комбината притежава всяка една тухла от всяка една сграда. Половината от населението на града работи за него, на пълен работен ден. Другата половина също работи за него, на час — когато и ако има нужда от тях. Хората, които работят на пълен работен ден, са доволни. Хората, които работят на час, се чувстват несигурни. И не обичат външна конкуренция. Не обичат хора, които се появяват отникъде, търсят си работа за малко и са готови да работят за още по-малко пари.

— Аз изобщо не си търсех работа.

— Каза ли им го?

— Те не ме попитаха.

— И бездруго нямаше да ти повярват. Тези градове са странни. Хората се променят, когато всяка сутрин трябва да чакат пред оградата на комбината, за да видят дали ще ги повикат. Живеят като в някакво феодално имение. Парите, които собственикът им плаща като надници, веднага се връщат обратно при него — под формата на наеми. Както и ипотеки. Защото той държи и банката. Дори в неделя не ги оставя на мира. Има само една църква и той проповядва в нея. Ако искаш да работиш, трябва да се отбиваш в църквата поне от време на време.

— Така не е честно — обади се Ричър.

— Той обича да дава нареждания. Прави всичко, за да задържи властта си.

— Защо хората не се изнесат?

— Някои са го направили. Който не го е направил досега, никога няма да го направи.

— А този тип не иска ли да идват нови хора, които да работят за по-малко пари?

— Той предпочита стабилната икономика. Предпочита за него да работят хора, които притежава, а не непознати. И без това няма никакво значение колко им плаща. Защото всичко се връща веднага под формата на наеми и печалба от неговите магазини.

— Тогава защо онези хора се притесниха?

— Хората винаги се притесняват. Просто в такива градове всички се държат странно.

— И градският съдия подкрепя официалната линия?

— Няма как иначе. За неговото място се провеждат избори. И наредбата против скитничеството наистина съществува. Повечето градове имат такава. В Хоуп със сигурност имаме. Ако някой се оплаче, наредбата веднага влиза в сила.

— Да, но в Хоуп никой не се оплака. Вчера пренощувах при вас.

— Нашият град не е собственост на компанията.