Лий Чайлд - Нищо за губене

Беше изминал по-малко от двайсет метра, когато забеляза фаровете, които се приближаваха срещу него откъм Хоуп. Светлините бяха широко разположени, подскачаха високо и се спускаха ниско. Значи голяма кола, която се движеше бързо. Идваше право към него през сгъстяващия се мрак и когато се приближи на сто метра, Ричър видя, че е полицейска. Отново форд краун Виктория, боядисана в черно и бяло според полицейските разпоредби, с ролбари, допълнителни фарове и антена. Колата спря пред него и встрани от предното стъкло светна прожектор, който рязко се обърна и два пъти се плъзна по него, от глава до пети, преди да спре на лицето му и да го заслепи. После прожекторът угасна и колата запълзя напред. Гумите й просъскаха по гладкия асфалт и накрая тя спря така, че вратата на шофьора се падна точно до него. На нея имаше нарисуван златен щит с надпис „Полицейско управление на Хоуп“. Прозорецът се плъзна надолу, една ръка се протегна и в колата светна лампа. Ричър видя, че зад волана седи полицайка — късата й руса коса беше осветена отзад от слабата жълта светлина на тавана на колата.

— Да те закарам ли? — попита тя.

— Ще стигна пеш — отвърна Ричър.

— До града са осем километра.

— Дойдох пеш. Значи мога да се върна пеш.

— С кола е по-лесно.

— Няма проблеми.

Жената помълча малко. Ричър се заслуша в двигателя на форда. Търпеливо работеше на празен ход. Въртяха се ремъци, а ауспухът тихо потракваше, докато се охлаждаше. Ричър продължи. Направи три крачки, преди да чуе как се включва задната скорост и колата отново потегли край него, на заден ход. Прозорецът все още беше отворен. Жената се обади:

— Ей, Зенон! Почини си малко.

Ричър спря.

— Знаеш кой е Зенон?

Колата също спря.

— Зенон от Китион. Създателят на стоицизма — отвърна жената. — Предлагам ти да не се мъчиш толкова.

— Стоиците трябва да се мъчат. Да бъдеш стоик означава да приемаш съдбата си без въпроси и съмнения. Зенон го е казал.

— Твоята съдба е да се върнеш в Хоуп. Според мен на Зенон не му пука дали ще го направиш пеш или с кола.

— Ти каква си всъщност? Философ, полицай или шофьор на такси?

— От полицейското управление в Диспеър ни се обаждат, когато изхвърлят някого на границата. Като жест на добра воля.

— Често ли се случва?

— По-често, отколкото си мислиш.

— И вие идвате и ни прибирате?

— „Да пазим и да служим“. Така пише на герба.

Ричър сведе поглед към герба на вратата. По средата пишеше „Полицейско управление на Хоуп“, но отгоре имаше още един надпис — „Да пазим“, а отдолу трети — „и да служим“.

— Ясно — каза той.

— Качвай се тогава.

— А защо ви се обаждат?

— Качи се и ще ти кажа.

— Значи няма да ме пуснеш да ходя пеш?

— До града са осем километра. Ти вече си кисел, а докато стигнеш дотам, съвсем ще се ядосаш. Повярвай ми. Виждали сме много като теб. За всички ни е по-добре, ако се возиш.

— Аз съм различен от повечето хора. Ходенето ме успокоява.

— Няма да те моля, Ричър — каза жената.

— Знаеш как се казвам?

— От полицейското управление в Диспеър ми казаха.

Пак като жест на добра воля.

— И като предупреждение?

— Може би. Точно в момента се опитвам да разбера дали да го приемам на сериозно.

Ричър отново сви рамене и се протегна към дръжката на задната врата.

— Качи се отпред, идиот такъв — каза жената. — Сега ти помагам, не те арестувам.

Ричър заобиколи колата и отвори вратата до шофьора. До седалката имаше конзола за радиостанция и лаптоп на стойка, но самата тя беше празна. Нямаше шапка. Той се натъпка в колата. Нямаше много място за краката заради пластмасовата стена отзад. Миришеше на машинно масло, кафе, парфюм и нагорещена електроника. На екрана на лаптопа имаше GPS карта. Виждаше се малка мигаща стрелка, която сочеше към далечния край на едно розово петно с надпис „Юрисдикция на град Хоуп“. Петното беше почти квадратно. Територията на града очевидно беше определена набързо и формално, точно като на самия щат Колорадо. До нея беше територията на град Диспеър, оцветена в светловиолетово. Тя не беше правоъгълна. Беше по-скоро с формата на тъп клин. Източната й граница вървеше точно по западната граница на Хоуп, но след това се простираше по-широко — като триъгълник с отрязан връх. Западната й граница беше два пъти по-дълга от източната, а отвъд нея се виждаше сива пустота. Ричър предположи, че е независима територия. От междущатските магистрали 1–70 и 1–25 се откъсваха шосета, които пресичаха независимата територия и закачаха северозападния ъгъл на територията на Диспеър.